Здравейте Алексей,

Имам едно терзание, а нямам отговор и се надявам да ме насочите.

Като цяло историята е следната: Работя на място, където ми предложиха добри условия и уж всичко е ок, но в същото време от самото начало не се чувствам на мястото си, просто не е моето.

Тъкмо реша, че ще сменям работата си и хоп -  случва се нещо хубаво (като например някакъв бонус) и аз се отказвам, но после онова чувство се връща. Имам и едно усещане, че съм невидима за някой.

Както и да е, сега реших твърдо, че трябва да сменя работата си. Точно в този момент съм поканена от една фирма да помисля дали искам да работя за тях (без да съм търсила още).

Мисля, че това е знак от съдбата, но как да съм сигурна, че наистина е така или че това наистина е добре за мен. Защо ми липсва увереността, че това е за добро, а винаги съм била смела и импулсивна?

Дали матрицата ме е хванала здраво в ноктите си или?

С уважение

* * *

Здравейте,

Винаги съм предупреждавал да внимаваме със „знаците”.

Понякога това, което ни поднася реалността, е „просто банан”, както се казва в популярния виц. Разказва за дъщерята на Фройд, която сънувала банан и попитала баща си какво означава това, а той й отвърнал, че понякога бананът си е просто банан.

Казано с други думи, не е нужно непрекъснато да търсим знаци за нормалните си нужди и потребности. Освен това, в нелинейната вселена (безкрая), в която се случва нашият живот, независимо къде си въобразяваме ние, че живеем, гаранцията винаги е „Франция”.  Тоест: външни гаранции за правилността на нашите действия няма.

Гаранциите са опит на линейно организирания социум да убеди човека колко безопасен и житейски сигурен е храсталакът. Премълчава се обаче, колко е човекоубийствен в същото време, заради подмяната на същественото за човека с нуждите на матрицата. Единствената гаранция, че нещата се случват по най-добрия за нас начин, е онова вътрешно ориентиращо и коригиращо усещане дали се движим в посоката и в рамките на това, което е автентично за нас.

Внимавайте обаче да не го сбъркате с чувството за зоната на комфорт, което може да бъде подвеждащо. Т.е. да си мислите, че някакво пространство не ви пасва, а вие просто да не сте се адаптирали, както и обратното – толкова да сте се адаптирали, че да го вземате за автентично.

За да изкарате истински автентичното усещане, може да пробвате техниката със заровете или с картата, която Ивинела Самуилова описва в книгата „Жената, която търсеше любовта”. Книгата всъщност представя именно това търсене на автентичното усещане за посоката, капаните на гаранциите и зоната на комфорта. Техниката е описана и в предишни статии.

Не съм сигурен какво имате предвид с това, че ви се струва, че сте невидима за някого, но ако търсите видимост, може да пробвате някое от следните предложения. Да си сложите шапка-видимка – достатъчно е да закачите на някоя шапка такъв надпис. Да си носите в чантата гюдерия и от време на време да забърсвате някое стъкло – било прозорец или огледало в офиса, вкъщи или на друго място. Да си назначите нещо за „мост”, от който да се „види” – може да се качите на някой стол и да оглеждате хоризонта.

В нелинейната вселена хоризонтът отвън е и хоризонт отвътре, така че всичко, което забележите, може спокойно да използвате като ресурс.

Но все пак не е лошо да продължавате да сте невидима за всевъзможни неприятности.

Поздрави, Алексей

Припомнете си още:

• Превърнах се в недоволно чудовище
• Искам съпругът ми да промени мисленето си
• Дали е правилно да се смея в болестта си?
• Думата, която най-добре ме описва, е... скучна
• Мъжът ми е жалък комарджия
• Съпругът ми почина и много ми липсва