Сутрин като всяка друга. Тя – гримирана и в същото време естествена, някак прозрачна, сякаш сбъркала сезона. С елегантни бижута, които я правят да изглежда блестяща. Като звезда, която току-що се е събудила - красива, като в предишната филмова сцена.

Днес в грима ѝ има полъх небрежност - защитен свидетел на снощния скандал. Скъсаният ръкав издава дълга и отчайваща нощ. Пръстите му бяха оставили сивкав отпечатък върху рамото ѝ. Ударите туптяха със силата на наказание от Ада. Синините горяха върху кожата ѝ. Слънчевите лъчи ѝ припомниха случилото се предната вечер.

Минутите се превръщаха в оловни пространства, задухът кънтеше в празното ѝ сърце. Всяко стоварване на тежката му ръка поставяше нов въпрос – какво ще стане с нея? С дъщеря им? Дано родителите им не разберат. Колегите ще разпитват, съседите ще критикуват. Заслужи ли си го? С кого да сподели? Толкова е срамно, тъжно, горестно и болно.

Мисълта, че това не е най-страшното, изхвърча с писък през душата ѝ. Всички са живи и здрави. Няколко цицини по главата и синини по тялото не са краят на света. Тя ще се справи, ще преглътне, после ще мисли отново. Навярно ще забрави и пак ще бъде щастлива съпруга. Докогато им е писано. Колкото - толкова. До следващия шамар, или до по-следващия, а може би до последния...

От утре отново ще бъде уверената, усмихната и успешна жена. Убедена, че чудесата са възможни, стига истински да вярваш в тях. Жената, която не иска той да влиза в нейните обувки.

Жената, която просто иска да бъде обичана и прегръщана. Никога удряна.

Честит Осми март!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.

Добави ни в предпочитани източници в Google