Няма никаква случайност във факта, че този текст идва на следващия ден. Денят след като светът отбеляза тържеството на думата „благодаря”.

В битката за повече лайкове и неизброими шерове пропускаме най-важното. Това, което се случва докато на тъмно опипваме ръбестите стени на собствения си тесен път.

Дали от страх  неувереност, спад в самочувствието или друго, често не помръдваме крачка напред, въпреки знанието, че едва ли ще паднем. Не, не защото някой е разсипал сол по леда, а защото сме падали толкова пъти, че сме изградили безпогрешен инстинкт да разпознаваме времето за подхлъзване и времето за уверени крачки напред.

Точно когато си мислим, че всичко е ясно, предвидимо и просто, неочакваният удар изсвистява като звучен шамар. Не от тези, които са за наказание, назидание или поука – нали се съгласихме, че такива вече няма. Шамар, който отзвучава дълбоко в душата, шамар, след който по сърцето се появяват пукнатини, шамар, който боли години наред, и най-страшното – шамар, от който не остават видими следи.

Тогава, ненадейно зад гърба си чуваш: „Споко, не се притеснявай. Тук съм заради теб.”

Обръщаш се в посоката на звука и виждаш познато лице и силует, който не можеш да сбъркаш. Срещал си притежятеля им някога и в този миг те побиват тръпки. Спомняш си, че не си бил безкрайно коректен към него. Забравил си да върнеш обаждане, тук-там някой рожден ден – негов, на детето, на любящата му половинка.

Казваш си: „За Бога, та ние дори не сме седели на една маса”. Подвел си го, че ще му донесеш това или доставиш онова, че ще му помогнеш да се свърже с този или онзи, но така и не идва денят, в който да изпълниш обещанието си.

Друг път разбираш, че някой, когото познаваш, е бил болен, страда, лекува разбитото си сърце или просто тихо плаче, за да не смути плача на друг, но е твърде късно да го утешиш – моментът просто е отминал.

Тогава се случва нещо, което не си очаквал. Нещо, което те връхлетява като буря в летен ден. Нещо, за което винеги се кръстиш, когато се случи на друг, молейки се да те подмине.

Вървиш, а главата ти е сърце или сърцето ти е глава, все едно, важното е, че нито едно от двете не е на мястото си. Не знаеш на кого да се обадиш, не искаш никого да притесняваш, не познаваш някой, на когото да се случвало, а и да се е случвало - какво от това. Нужно ли е да го връщаш към болката.

Изведнъж получаваш неочаквана прегръдка. Просто ей така. После подарък, на който не си се надявал. Съвет, за който не си молил и кратък смс със съдържание „за теб винаги”.

Сещаш се, че там, където детството ти бе като облак от захарен памук – леко, безгрижно и сладко, вечно усмихната старица-мъдрица те съветваше – направи добро и го хвърли зад гърба си.

Ще го намериш пред себе си. Намираш го, когато не очакваш, усмихваш се и благодарен продължаваш напред. Така разбираш, че нищо не може да те сломи в този голям свят, в който приятели има навсякъде.

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.