В началото бе словото. Така пише в Библията и аз съм склонен да вярвам в това. Защото думата е самото начало на всички начала. Всичко започва от нея. Представяте ли си ако не можехме да изразим емоциите и чувствата си? Ако нямахме изразно средство, което конкретно да ги описва. Без слово няма живина в този свят. Без слово този свят няма пулс.
Колкото и да го механизираме и дигитализираме, по своята същност той си остава аналогов. Или поне същината в него все още не е изкуствен интелект. Не е чат, а е разговор. Не е видео общуване, а е живо докосване.
Има ли място за книгите, има ли време за думите в тях, или книжните страници вече попиват от прахта на ежедневието ни, дотам забързано, че трудно го настигаме. Писменото слово някога е било повод за огромна гордост. Сега просто е вид слово, което на пръв поглед може да бъде заменено с 30 секундно клипче, или някой от другите бързи начини за информиране. Вероятно емотиконите се опитват да заемат мястото му. Но могат ли? И трябва ли? Отговорите са прости. Не могат и не трябва.
Езикът е свещен инструмент. Той е нещо много по-велико от всяко произведение на изкуството, за което бихте могли да се сетите. То е нещо много по-трайно от всяко човешко действие. Ту арфа звънлива, ту меч - както се казваше в онова прекрасно стихотворение.
Трябва да знаем как да свирим на тази арфа. Трябва да знаем как да използваме този меч, за да се защитим. Иначе си оставаме неуки и неграмотни. Може и да съм старомоден, но ми се струва, че неграмотността би следвало да е недопустима. Тя означава нехайство. Към великото слово. Към великата писменост.
Защо велика? Простичко е: на никой друг език няма по-красиво „обичам те“ и по-дълбоко „липсваш ми“. Това е смисълът на днешния ден, двадесет и четвърти май. Най-важният празник за мен. Един необикновен ден в календара. Едно напомняне за малкото важни неща в живота. За езика, който не бихме могли да заменим с друг. Ако ще и моментално да проговорим на английски.
Нашият генетичен код е друг. Душата ни е вложена в това слово. Словото на светите братя Кирил и Методий. Навярно те не са героите на днешното време. А трябва да са герои на всяко време. От миналото до настоящето. От настоящето до бъдещето. И обратно. До безкрайност. Честит празник!
