За пореден път съм разтърсен от загубата на велик музикант. След Крис Корнел и Честър Бенингтън, искрено се надявах вълната от печал да стихне. Поне за малко. Явно не е било писано да стане така.
Явно големите един по един тръгват нагоре и нищо не е в състояние да ги спре. Още една звезда угасна. Небосклона никога вече няма да бъде същия. Изгубихме Долорес О‘Риърдън. Изгубихме един космос.
Дори не мога да го изпиша. Ръцете ми отказват да се подчинят на фактите. Идея нямам на кой свят се намира,. Пускам си Linger на The Cranberries. После Zombie. Продължавам с Ode to my family и When you’re gone. За накрая оставям Just my imagination. Иска ми се тази кошмарна вест да присъства само в моето въображение. Уви – реалността сочи друго.
Долорес си отиде без време. Остана ни гласът ѝ. Неподражаемата бленда, която успяваш да разпознаеш за броени секунди. Има гласове и гласове. Има такива, които минават покрай слуха ти като вятър и изчезват като прах. Има и такива, които те белязват. Чуваш ги веднъж и си дотам. Такъв бе нейният глас. Нетипичен. Единствен. Глас от синьо кадифе.
Чета информация за живота ѝ в интернет. Картината започва да се прояснява. Научавам за анорексията, за депресията, за биполярното разтройство, за нервните сривове, за огорченията. Прави ми впечатление едно нейно изказване:
Ще живея така, както желая или изобщо няма да живея.
Припознавам се в думите ѝ. Не изпитвам необходимост да си задавам повече въпроси. Не ме вълнува дали се е самоубила или не, не вярвам на слухове, не ме касаят предположенията на останалите.
За момент затварям очи и си представям какво ли е да си на нейно място. Правиш три песни и ставаш отвратително известен. Умишлено използвам това словосъчетание – отвратително известен. Чуждите погледи са вперени в теб. Фотографите те следват по петите. Славата те изяжда отвътре, тя е паразит, загнезден в тялото ти и бавно ти изпива силите. Рано или късно – краят ще настъпи. Ще бъдеш свободен.
Никой не те пита дали си подготвен за известността, никой не те пита дали я търсиш или дали бягаш от нея, никой не се интересува от твоите вътрешни терзания. За феновете ти с идол. Модел за подражание. Прожекторите те осветяват, камерите работят. Нямаш право да си тъжен, когато си легенда.
Славата е убийца. Тя погуби не един и двама. Тя погуби Кърт Кобейн, Ейми Уайнхаус, Джим Морисън. Ще спра дотук, защото боли. Тъй или иначе – списъкът е безкраен. Вътре е пълно с икони на музиката, на изкуството. Личности стигнали докрай.
Всички те са жертви на своята собствена чувствителност. Земята им отесня. Писна им. Небето стана стадионът Wembley. Тази вечер там едно безсмъртно момиче ще свири на китарата си парчета на The Cranberries.
До безкрай.
Още от Росен Карамфилов:
- Къде ти е бил акълът, приятелю, когато си казвал онова заветно „Да“ в църквата?
- А ти прави ли Кекс снощи?
- Животът си струва, трябва ни само капка надежда
