Онзи ден, докато се разхождах в парка, попаднах на особено неприятна гледка – мъж и жена вървяха по алеята. От двете им страни вървяха момченце и момиченце и ги държаха за ръцете. Двамата възрастни не спираха да се карат. И то жестоко. И то пред децата. Вървяха и крещяха. Малчуганите бяха потънали в тишина. Тъгата бе отразена в очите им. Забелязах я. Естествено – не се почувствах добре. Кой нормален човек би се почувствал добре?
Подобни сцени виждаме непрекъснато по улиците – майки, които удрят шамари на дъщеричите си, бащи, които викат на синовете си. Ще кажете – това е ежедневие. Окей, но редно ли е? Редно ли е да прехвърляме върху децата си своите собствени комплекси? Редно ли е да бъдем агресивни към тях, заради своя собствен крах?
Какви родители сме, ако не умеем да разбираме децата си? Какви родители сме, ако поне веднъж не се поставим на тяхно място? Какви родители сме, ако поне веднъж не ги подкрепим дори в провала им? Ако само ги хокаме и им обясняваме как нищо няма да стане от тях, колко са непослушни, каква беля са направили и така нататък, то по всяка вероятност, когато тия деца пораснат и се превърнат в хора – ще бъдат едни тъжни и смачкани хора, които не вярват в себе си.
Това ли искаме за децата си? Ние чертаем пътя им, не забравяйте. От нашето поведение като възрастни, зависи тяхната съдба за нататък. Дали ще ги издигнем в облаците, или ще ги забием в земята, зависи от нас. От примера, който им даваме. Те попиват всяка наша дума, възприемат всяко наше действие за правилно. Ако ги възпитаме в интелигентност и етика – ще станат интелигентни и етични. Ако пък псуваме край тях като каруцари – няма как да очакваме те да са възпитани.
Просто е – всичко е рефлексия. Или на български – отражение. Нашите рожби са нашето отражение. Нашето продължение. Нашата надежда. Нашето упование. Не бива да ги съсипваме в зародиш. Децата са светци без ореоли. Те са чисти като вода. Те не мислят никому зло.
Те са невинни. Нека не им прехвърляме нашата вина. Надали заслужават да я износват. Оставете ги да тръгнат по своя път и си припомнете, че някога и вие сте вървели по него. И сте правили грешки. И са ви съдили за тях. И са ви упреквали. Вие също сте били на мястото на децата си и сте се изграждали, докато някой друг ви е поучавал кое и как да правите. И не ви е било никак хубаво. Сигурен съм.
Спомнихте си, нали?
