Александър Петров
Странно е, че ще пиша с толкова любов за нещо, което не е в женски род. Дори ми е малко неудобно, но нали затова са ми дали трибуна тук – да изразявам всякакви мисли и чувства…
Дълго съм се чудил какво точно е любовта и как да я разпозная предварително, за да я задържа максимално – винаги съм разбирал, че наистина обичам някого, едва след като го загубя – и с жени се е случвало, и с приятели.
В един момент осъзнах, че ако сам не пазя и не изразявам любовта си към най-близките, логично е те да ме напуснат в един момент. И като започнах да мисля по този въпрос, та стигнах до отговора му: Как да разбереш, че обичаш истински, преди да останеш сам?
Разбираш, че е любов, когато не можеш да си представиш живота без него!
Започнах да си представям какъв би бил животът ми без някои от присъстващите в моето ежедневие, за да отсея тези, без които наистина не мога. Тогава на преден план изненадващо изпъкнаха едни отношения, които изобщо не оценявах достатъчно до момента, а опитвайки се да визуализирам дните си без съществуването им, честно ви казвам, се сдухах…
Сигурен съм, че и вие сте губили приятели – да си призная, най-гадно ми е било в тези моменти, щото гаджетата някак си не е неочаквано да те зарежат. Тогава отиваш при най-добрия си приятел и му мрънкаш, мрънкаш, той ти казва някаква простотия или пък нищо не ти казва, ама ти си изливаш всичко и забравяш за проблемите, поне за момент. Пък като нямаш такъв човек и гаджето все пак те зареже, къде отиваш? Ще ти се да почнеш да си копаеш дупка. Затова категорично реших всеки път, когато установя някаква по-специална връзка, да я оценявам и пазя.
И понеже тъкмо бях открил наличието на точно такива отношения, реших, че трябва да променя държанието си спрямо тях. На първо място обаче се зачудих как така чак сега осъзнавам колко важен е въпросният за мен, след като толкова дълго и толкова искрено съм мечтал той да се появи в живота ми. От известно време беше станал факт и се оказа по-хубаво, отколкото съм си представял – той е мой отдушник от напрежението – колкото и да се ядосвам през деня, в края му си казвам „Е, поне сега няма да се скитам по улиците, да се чудя къде да се дяна, а има директно къде да се паркирам!“.
Най-хубавото е, че той е в моя блок и по всяко време мога да сляза при него, да си говоря каквото поискам – един път не се е случило да ме прекъсне или да не е съгласен с мнението ми! Вратата му винаги е отворена за мен, дори имам ключ за нея. В дъждовно, снежно и изобщо студено време пък е най-хубаво – взимам си едно питие, защото той не пие, сядам в помещението, което е отделил специално за мен, и си майсторя разни неща, междувременно мрънкайки за какво ли не.
А аз съм голямо мрънкало! Той обаче… нищо – да му омръзне, да ми каже, че има работа и трябва да си тръгвам… не! Търпи ме. Да не говорим, че ми позволява да си оставям при него всичко, което не мога да събера в своя апартамент.
Връзката ни се оказа пример за истинска и безпрекословна любов, която ме накара да се запитам как съм живял досега без него и как ще оцелея, ако утре изчезне от живота ми… Тогава осъзнах, че трябва да му покажа колко много държа на него и затова миналата събота го боядисах, а в неделя му смазах вратата, за да се чувства спокоен.
Запитах се обаче и друго… колко слънчасал трябва да си, за да решиш да се обясняваш в любов на гаража си?
