Прахът, прахта – все неща, които всеки недолюбва. От фините прахови частици, та до праха на делниците, от мебелите, на които можеш да си напишеш с пръст името до прашасалите спомени, наблъскани с крак в килера на паметта. Вярно е, че има и звезден прах, който полепва по миглите ти, когато потънеш в любими очи, но той е пренебрежимо малко на фона на общата запрашеност в околната ни среда.
И прахът, и прахта трябва редовно да се почистват. Иначе ще ни затрупат. И в прав текст, и метафорично. Аз не съм от домакините с вечен парцал в ръка, но пък за сметка на това гледам редовно да си бърша душата. Ти какво беше? Аааа, ежедневно безсмислено обаждане по телефона, което протоколно би следвало да издухва полепналите прахолинки от изговорени преди две години думи, дето са изветрели откъм съдържание. Хайде да те оберем хубаво от мисълта, щото пречиш на новите чисти и светли разговори.
А ти като какво се явяваш? О, да, бе, папка със срещи в някакви сборища, където нито ми е било интересно, нито нещо полезно се е случило, само врява и безумство, на боклука отиваш, а аз ще си прочета за пореден път едноименния роман на Уилям Фокнър. Леле, това в ъгъла просто не се вижда под купчината тежък сплъстен прах, а, една тъпа връзка, която така и не можа да се завърже, хайде да я отвържем и да си измием ръцете, да прочистим гърлото с глътка водка и да забравим колко водка е била споделена на ъгловата маса в дъното на кварталното кръчме. Айде нема нужда!
Ууууу, тези изсъхнали рози, едната някога е била бяла, а другата розова, сега са почти безцветни, точно както са обезцветени бившите чувства, дето си ги приемал за дъга от ярки конфети. Пфу, тук трябва мокро почистване, само с прахосмукачка не става. Я как светна затрупаното ъгълче, можем да подредим там снощния смях и празната бутилка вино… А, не! Празните бутилки събират прах, смехът може да остане.
Говорим си за...
Кадифената кутийка от двойния златен ключ, който не свалям вече половин година от врата си заминава в кофата, защото няма да го свалям и да го прибирам в нея. Ще свети меко на лунна светлина, когато главата ми се приютява върху рамото на този, който ми го закачи. Прах няма как да го покрие. Дори този на делниците, защото делници нямаме, само празници. Празниците са чисти и светли. Аааа, хорските одумки можели да ги замърсят или помрачат? Друг път! Този прах сме го дишали, пратили сме където му е мястото и сега всичките мълвички и сплетнички може да ни дишат праха.
Докъде стигнахме? Аха, до препълнения с нощни словоохотливости месинджър, които се оказват просто думи, хвърлени на вятъра. Трием! Да, да, даже и тези ужасно мили признания колко съм обичана, не че съм им вярвала, ама ми е било я жал, я неудобно да не се съгласявам и да шибвам по едно емоджи сърчице. Собствените компромиси най-бързо и най-дебело прашасват.
Тъъъъй, тука малко може да се поколебаем, щото снимки, запечатали някакви, да ги наречем щастливи, мигове. Минали и заминали. Няма какво да се рови из тях, само някоя алергия ще докарат, пък и миналото-заминалото за какво да го спастряш? Да ти напомня собствената ти глупост? Не, мерси! Не че пак няма да сглупиш, ама поне от старите глупотевини е по-добре да се отърваваш овреме.
Да, не става наведнъж всичко да изчистиш, затова е добре да го правиш редовно. Може и да те бодне отляво, може да се изчервиш от негодувание към себе си, може да ти залюти в очите и да ти престърже в гърлото. Но не може да живееш като египетска мумия, потънала в прах. Нездравословно е. Излез да изхвърлиш боклука, дето го отдели от килера. Не взимай чадър, нищо че небето се е намръщило. Просто понякога ни трябва един пречистващ майски дъжд, за да отмие и това, което може да сме пропуснали. В бързината или в сантимента. Важното е да не си хвърляш сам прах в очите.
Още от Маргарита Петкова:
- Когато любовта се превърне в тежка дрога
- Обичам мъжете, които…
- Така и така ще се пренесеш вкъщи...
- Стълбата към небето е до шестия етаж
- Моите приятели не са твои приятели
- Скъпи мой предателю...
- Абе, ти за какъв се мислиш?!
