От опит знам, че щом сменя питието, трябва да бъда нащрек. Тая зависимост я открих едва миналата година, но в момента на просветлението седнах и кротко си направих безпощадна равносметка, която черно на бяло доказа правотата ѝ с необоримите аргументи на фактите. А пред фактите освен боговете и аз съм принудена да замлъкна. Най-малкото от солидарност. Та фактите бяха такива – сменя ли традиционното си за даден отрязък от време питие, непременно нещо ме лашва в непредвидими ситуации.
Първият ми спомен от тая поредица датира от момента, в който скъсах с въздържателството. Сиреч смених кафето и безалкохолните напитки с модерната по онова време водка. В паузата между две близвания от 50-те грама в чашата, които бяха осъдени по-скоро да се изпарят под влиянието на атмосферните условия, отколкото от моята консумация, в живота ми се появи Стоил. И ако появата му може да се сравни с някоя от кометите, кръстосващи небосклона, то по-нататъшното му поведение нямаше нищо общо с тяхната мимолетна преходност. С две думи, Стоил цели 3 години споделяше с мене водката, която за този срок успя да излезе от мода и да се превърне в ежедневие.
Може би точно заради ежедневието една вечер, неочаквано и необяснимо защо, си поръчах ром. Вероятно е било под влияние на пиратския епос – бая време след като бях скъсала с литературата от рода на „Капитан Блъд“. Влиянието обаче не е най-важното, а и нямам амбиции да се ровя в бездните на подсъзнанието. Важното е, че има-няма десетина минути след като сервитьорът изпълни поръчката ми и едва смогнала да направя заключение, че ромът е кошмарно питие, а оттам до прозрението за неестествения отлив от пиратската професия имаше само една крачка, Максим разбута навалицата и седна срещу ми. И ако трябва да бъда последователна в сравненията, неговата пък поява на житейския ми небосклон може да бъде сравнена само с избухването на свръхнова звезда от най-голяма величина. Една свръхнова и свръхмощна двойна звезда с цвят и вкус на разкошен кубински ром.
Най-смешното беше с ракията. Водена от шашкънския си характер, бидейки в лъскавата компания на самовлюбени културтрегери, когато превитият одве сервитьор се поинтересува какво ще пие младата дама в мое лице, тръснах: „Голяма гроздова!“ Вдигнах чашата си и над ръба ѝ видях очите на Иван. Май за първи път ми се случваше да гледам толкова продължително в слънцето. Това слънце дълго ме гря, дълго ми свети, дълго беше център на вселената ми. А смешното идва от факта, че тъй и не можах да си изпия тогава гроздовата, защото Иван пиеше само уиски, и то „Куин Ейн“ – доказателство за дългия му пресантиман, че непременно ще се срещнем.
Когато бъдещият ми, разбира се вече бивш, съпруг ме покани на някакъв сериозен според него разговор, взех, че с всичкия си акъл си поръчах „Метакса“. Е, след три „метакси“ той взе, че ми направи предложение. Оттогава не съм лизвала тая гадост. Загубих едно питие, но за сметка на това се сдобих със сателит. Няма що, чудесна трампа!
И кой знае, нещата можеха да си се въртят така и до второ пришествие, ако миналата година, след като отдавна си бях самостоятелна вселенска единица, лепналият се за черните ми дупки (разбирай зелените ми очи) Боян, без да има и най-малка представа за последиците, изпълни фриволния ми и с нищо необоснован каприз да пийнем по едно мохито. Кристалчетата натрошен лед от впоследствие изпитите чаши спокойно стигаха като материал за направата на Млечния път. Всяко кристалче – звездичка, блещукаща в кръстосаните ни погледи.
Такава една необятност ни заля, такова скитане между звездите беше, че нямахме друг избор, освен да ги затворим в прозореца на любовта завинаги. Седим сега понякога облакътени на тоя прозорец с тайното доволство, че сме притежатели на толкова много галактики. Само дето не можем вече да ги докоснем през стъклото.
Пие ми се. Едно…
Още от автора:
- "Писмо до един бивш… Абе, просто бивш"
- Кажа ли обичам те, забрави!
- Eдинствената любов е за хора без въображение...
- Вече не ми е интересно с теб!
- Ти знаеш ли как се чака Маргарита?
