Да бъда силна не е най-голямото ми оръжие. Всяка Edna жена в себе си е слаба, защото такава роля ѝ е отредена. Но понякога обстоятелствата ни налагат да бъдем силни, по-силни и от мъжа до себе си.

Не ми се иска да бъда силна, като знам каква тежка зима предстои. Не знам дали ще е зимата на нашето недоволство, толкова такива зими си отидоха… Не знам и дали в личен план ще ми се случи нещо хубаво, тъй като това изцяло зависи от намеренията на Господ. Но не ми се иска да бъда силна, когато си мисля за нещастието, което изпитват другите хора около мен тук и сега. Хилядите българи, останали без подслон заради капризите на природата, изоставените деца, които няма да научат какво е да растеш в любящо семейство, бездомниците и възрастните самотни хора – всички те ме лишават от гордата възможност да съм силната.

Никога не се оплаквам от собствените си несгоди. Знам, че животът не е само цветя и рози. Знам, че често нещата не се случват такива, каквито сме ги планирали. Но ми идва да крещя от тази непонятна несправедливост на живота към хора, които с нищо не са заслужили тежки изпитания, за да оцеляват.

В същото време осъзнавам, че силата на жената се крие в любовта. Любовта не само към мъжа, когото обича, а в любовта изобщо. Красотата на света е толкова непосилна, че ранява лесно и още по-лесно убива. Опитвам се да запазя самообладание и да спра да се тюхкам, че живея в държава, която не полага никакво усилие да спаси децата си, родителите си, приятелите си… Страната ни е убийствено красива, държавата ни е нейното лошо оръжие.

Жената в мен не престава да протестира. Силата ми се състои именно в това – да не приемам за даденост нещата, които можем да променим към по-добро. Майката в мен никога няма да понесе безнадеждността на деца, които познават единствено лицата на лелките от някой мизерен приют. Моята сила е да задавам въпроси на онези, които сме избрали да ни представляват и които говорят от името на държавата, която за момента е мащеха за всички ни.

Знам, че сама не мога да се боря. Когато човек се бори сам, той само се заблуждава, че има начин да промени света около себе си. Но като популярна личност аз мога да използвам гласа си, разчитайки че все някой от онези, дето държат държавното кормило, ще ме чуе. Ще чуе, че правилата за движение не важат само за пътното платно, че животът непрекъснато ни среща със слаби и нещастни хора и че трябва да си отворим очите, за да ги видим.

Във времената, в които живеем, стана трудно да не бъдем егоистични. Залисани в собствените си глупави проблеми, не виждаме по-далеч от носа си и чуваме само онова, което ни отърва. Дали животът ни ще стане по-хубав, зависи от общата ни воля да променим статуквото, да излезем от ритъма на чалгата във всеки неин аспект, да загърбим суетата и да се замислим малко повече за страдащите около нас.

Идват избори. Ще ми се хората да проявят повече разум и да отделят петнадесет минути, за да отидат до избирателните секции и да дадат своя вот в името на промяната. Единствено промяната към по-добро ни отличава от останалите живи същества.

Не знам дали съединението прави силата. Както казах, аз съм силна жена по куп причини и без да имам конкретен съюзник. Но съм убедена, че взаимната подкрепа е правилният път, за да живеем като истински човеци и да осъзнаем, че най-голямото щастие е да правим останалите щастливи с добрите си постъпки.

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.