Покрай началото на учебната година всички ентусиазирано пращаме децата в училище с надеждата да се учат и да сполучат. Понякога обаче забравяме, че училището е само междучасието в живота, в който ние сме в главната роля.
В училище децата ще научат европейските столици, числата на Фибоначи и как се прави преразказ с елементи на разсъждение, като в по-добрите училища детето ще бъде толерирано да направи собствено разсъждение, а в по-посредствените собственото разсъждение ще бъде разсъждението на някой критик... Доста време отделих на този преразказ с елементи на разсъждение. Това ще го научат в училище. Може и повече. Може и по-малко. Може и да срещнат вдъхновяващи учители, готина среда, може и всичко да е нормално, без особени плюсове и минуси. Може и да е зле, но се преживява. И едното. И другото... И на това отделих доста време.
Децата ни отиват и се връщат от училище с един багаж, за който отговаряме ние и за който няма нито едно училище на света, което може да се погрижи по-добре от нас. Дори и в Хогуортс на Хари Потър няма да може. И тук трябва да отделя повече време.
Най-важните неща, които децата ни няма да научат в училище, но които ще им трябват цял живот, са нашата задача и нашата отговорност. Ето ги.
Каквото и да ни се случва, то не е заговор срещу нас, а закономерност, стечение на обстоятелствата и най-често зависи от нас самите
От нашия мързел, нашия личен неуспех или нашето нежелание да променим нещо в нас или около нас. Понякога ни е трудно и ни се иска просто да посочим някого с пръст, да прехвърлим собствената си отговорност на някой друг, да вдигнем ръце и самосъжалително да кажем – не ми върви, не ми се получава, нямам късмет, все на мен ми се случва. И няма да бъдем прави. Никой не става с идеята да ни прецака и ние не сме чак толкова вселенски значими, че да му пука на някого за нас. Просто трябва да полагаме усилия, да разширяваме тези усилия и да учудваме дори себе си колко неща можем и да приемем, че понякога просто не се получава. Нищо. Въпреки усилията ни. Това може да продължи ден, два, година, но няма да е вечно. Накратко – никой не ни е виновен за нищо.
Понякога няма да имаме избор и просто трябва да приемем нещата
Понякога ще ни се случват неприятни неща. На нас или на хора, които обичаме. Понякога ще ни се случват лоши неща. И единственото, което трябва да направим, е да ги приемем и да продължим да живеем. Това е единственият случай, когато нямаме избор. Макар че и тук липсата на избор е избор, който сме направили с желанието ни да сме на тази планета.
В света около нас винаги ще има някой, който е по-силен, по-богат, по-могъщ и с повече връзки от баща ни
И понеже винаги ще е така, няма никакъв смисъл да обясняваме кой е баща ни. Ако някой ни е възпитал да обръщаме внимание на другите, кой е той, в повечето случаи въпросният баща е един обикновен и анонимен сопол, който не си струва приказките.
Невъзможно е всички и винаги да ни харесват. Ние сме ценни не заради постиженията си, а заради това, което сме
Можем да бъдем ценни, важни, значими и търсени, дори и да нямаме само шестици в училище. Никой не пише шестици за добрина, за емпатия, за креативност, за инициативност или за лидерство. Което не ни оправдава да не се стараем и в училище.
Децата нямат спирачки. Това е надпис, който стои по знаците около училищата и има за цел да повиши вниманието на шофьорите и честно казано е много уместен надпис. Другото, което децата, както и всеки един от нас със сигурност няма, са само и единствено права. Никой, никъде и никога няма само права. Дори и малките. Те имат малки и малко задължения, но никога само права. Това е важно да го знаем, защото задълженията създават мислещите и отговорни хора, които имат изисквания и критерии. Това създава дисциплина да полагаме усилия, а тази дисциплина за полагане на усилия ще ни е важна през целия ни живот.
Това е. Има и още, но ако успеем само с това, ще сме отличници. Абе, може би не отлични родители на отлични деца, но прилични родители на прилични деца.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
Добави ни в предпочитани източници в Google
