Всеки от нас го е чувал. Като въпрос и като отговор. С различна интонация и по различен повод. Генералният повод е ясен – обич, любов, чувства нежни или бурни, но емоционалния фон е налице и наяве. Това, че понякога е наопаки, не значи, че липсва. Ние често не разбираме себе си, камо ли другите. При това пък винаги търсим доказателства. Че сме обичани, уважавани, единствени и неповторими. Не ми казвайте, че правите изключение, няма начин.
Дори да си мълчите като риба и да се правите, че не ви пука, дълбоко в себе си търсите, искате, тропате с краче, правите се, че не ви пука, вдигате рамо, а онова малко, глупаво, бедно същественце, наречено его, е зачервило очички, свило е юмручета, свъсило е веждички, нацупило е устнички и а не го пернете по вирнатото носле, а е оцапало пейзажа на достойното ви съществуване. Всички си го носим егенцето, наше си е, без него наистина не можем. Затова е редно да си го приемем, да си го възпитаме, да му се усмихваме майчински и да го държим изкъсо.
Щото опущим ли му края и го оставим да си разиграва дървеното конче – уйде коня у ряката. Колкото повече му се дава, то толкова повече иска. И не, това не зависи от когото и да било друг, само наша работа си е. Имате идеална връзка, обичани сте, живеете в хармония, чувствате се спокойни и удовлетворени, всичко ви е на шест, както се казва и… Пак както се казва, има два варианта. Лягате на лаврите си. Безметежно се отпускате по течението на връзката, вечността е пред вас – непроменима и сигурна. Хах, такова животно не само че няма, ами и не може да има, майката натура, сътворила жирафа, хипопотама и конопищицата, е безсилна да измисли нещо като идеална любов. Защото идеалът за любов си го създава всеки строго индивидуално. Обикновено – погрешен.
Идеалното състояние е невъзможно, освен ако се препарира, консервира и се изложи зад витринка в музея. В живота – панта рей, всичко тече, не можеш да минеш през една и съща река два пъти, хвала, Херклите! Нататък всеки го е игра – писва ти, виждаш неща, дето са ти убягвали, хваща те скомина от толкоз идеалност и си хващаш пътя извън досадните вече чувства, затворили те в клетката на повторяемостта до припадък. Втори вариант. Искате все повече и повече. И тук не иде реч за писнаха ми Малдивите, искам Аруба, за съвсем ежедневни неща иде реч. Защо се срещаш с други хора (ами щото човек ходи на работа, най-малкото, има свои контакти, не може да кукне и цял ден да те гледа в очите, ще умрете от глад!), защо не забеляза новата ми дреха, прическа, микроблейдинг, афтършейф (щото те гледа в очите, а не в дрехите и аксесоарите, бре!) и така се стига до отвратителната алчност да си центъра на вселената, а такъв, както знаем, няма, всичко е относително. Освен хорската глупост. Аз на Айнщайн вярвам, вие – както щете.
И от седмото небе се срутваш в деветия кръг на ада. Собствените ти, персоналните. Никой на никого не е виновен, всичко е в главите ни, дето се е настанило господарски онова малко, сладко, чудовищно и безобразно егенце. Мърляво и невъзпитано. Тогава то надава вой, който ние изричаме на глас. „Не разбра ли, че те обичааам!!!“ И получава в отговор още по-отчаяното „Не разбра ли, че те обичааааам!!!“ Битката на титаните! Титаните, надигнали мънинки главички, зинали да погълнат целия свят. Света на човека, когото обичате и който ви обича. Няма как да стане.
Пътят е един – кой пръв ще каже тихо и с горчивина „Не разбра ли, че те обичах“. Глаголното време е страшно. Дано разберете разликата. Не по трудния начин.
