Топло е в стаята, водата в радиатора шумоли приспивно, пуснали сме си някакъв филм, неангажиращ, просто ей тъй шаренийка да тече, романтична почти доскомина и лигава до още по-голям отврат, ама не го следим, освен за смях.
Обаче героите, главните, разбира се, той и тя, разбира се, красиви второразредни холивудски актьори, са се излегнали пред камината. Върху меча кожа. С чаши вино в ръка, естествено. Изхилваме се и скъпият сменя канала преди да съм посегнала първа към дистанционното. Обаче, викам, това не беше честно, винаги съм си мечтала за камина. Не за да лежа пред нея с чаша питие в ръка и с някого редом, с когото по сценарий ще се целунем, точно преди да потекат финалните надписи.
Обичам огъня. Обичам припукването на съчките, обичам изблика на жарта и припламването на гаснещите искри. Разбира се, никога не съм имала камина в нито една от къщите, които съм обитавала. Но помня мириса на ябълковите кори, които баба ми слагаше върху пернишката печка, помня вкуса им, помня бумтенето и светещия в тъмночервено капак с ушенце, за което да го хванеш с машата и като го вдигнеш, бляскавите езици на пламъка да разсипят отблясъците си под него. Пред доста камини съм седяла, но собствена – тъй и не сколасах.
Разказвам това на Скъпия, споделяме спомени за камини, подиграваме се на помпозните си познати, дето са струпали кич до кича, поверявам му как веднъж съм сънувала малахитена камина върху под от кехлибар и това ми се е запечатало в съзнанието, розова мечта, казах. И преди да заспя промърморвам: „Нали утре ти ще запалиш камината…“, „Както винаги“ е последното, което чувам, и потъвам в обятията на съня усмихната.
Винаги заспивам усмихната, откакто… Откакто отговорът на въпроса „Кой сега до теб заспива?“ не стои на дневен ред. На сутринта всичките тия лирически отстъпления са забравени, делникът завърта колелото си, всеки по своята си работа и служебна заетост, време пандемично и не дотам динамично, ама няма да се мре, я, животът си иска своето, макар и с маска, дишаме и живеем. Кой както умее.
Пътувам служебно за два дни, на третия Скъпият идва да ме вземе от вкъщи и още в колата обяснава, че у тях ме чака изненада. За мен единствено. Не питам каква, ще се изненадвам на воля и от душа, когато я видя. Пред вратата ме заклева да не си отварям очите, ако ще камъни да падат, обещавам и си спазвам обещанието, не съм от тези, дето трепкат с мигли и сами си развалят изненадите. Направлява ме накъде да вървя, не че не мога да се ориентирам и сама със затворени очи, все пак неговата къща стана и моя къща. В хола ме прегръща и вика, че мога да отворя очи. Отварям ги и пак ги затварям! После ги облещвам и забравям да мигам.
На стената, там където умувахме каква точно етажерка да сложим, за да приберем книгите, които непрекъснато мъкна от нас у тях, защото ми трябват по всяко време на денонощието, е на-ри-су-ва-на камина. С тъмнозелен контур, направо на малахитено го докарва. И пламъци са нарисувани, кехлибарени, във всички оттенъци на кехлибара, с размах са нарисувани, с размаха на дете, което е развихрило въображението си, за да ахне майка му.
С любов и нехудожническа непохватност са нарисувани, обаче аз усещам горещия дъх на живия огън в лицето си и краката ми омекват, та се свличам на фатерщула, сложен предвидливо (и напълно нарочно, Скъпият знае, че другата ми розова мечта е точно люлеещ се стол!)
Седи си тук, скъпа, вика, аз ще направя кафе и ще го пием заедно пред камината. Купил съм и ябълки, ще ти обеля една. Ти луд ли си, питам. Да, луд съм, трака с кафемашината зад плота. Напълно луд съм! И надвиква аромата на печени ябълкови кори „По теб…“ Викайте пожарната!
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Да заобичам зимата? Защо пък не?!
- Декемврийските шалове са най-топлите
- Любовта е да те е грижа за този, когото обичаш
- Единият, Другият и... Моят
- За октомврийската любов никога не е късно
