Миличкият февруари, ощетен от календара. Така се е случило по ведоми и неведоми исторически пътища, ама ей го на – 28 дни, плюс един бонус на всеки четири години. И аз точно през този месец съм се родила, та си ми е мил. Но това го споменавам бегло, няма общо с разсъжденията. Няма и да обяснявам защо тъй е ощетен или облагоделстван, на когото както му харесва да мисли. 28 дни се изкарват откъм парични средства, работни дни и приход-разход по-лесно, отколкото 31. Щото от бита няма как да избягаме. Обаче опираме до въпроса дали по-малкото не е понякога повече. Без нездрава реторика. Лирично ще го обяснявам.
Зимата си е сезон като всички останали. Харесва ти, не ти харесва – това е положението, приемаш я. Напоследък зимите по нашите ширини нещо хич ги няма като такива, но все пак – палта, ботуши, шалове, шапки, сняг забръска, мъгли натегнат, вятър забрули, сиво наоколо и в градския, и в неградския пейзаж. Обаче дори и да сече Малък Сечко, денят вече не свършва насред следобеда и не започва два часа преди да се е показало слънцето. Започваш да пускаш вечер щорите, за да не ти светне лъч в очите, особено в почивниците. И светваш лампите чааааак след като се прибереш от работа. А нощите все още са достатъчно дълги. За вечеря на свещи, за три-четири серии от новия сериал, за… да, И за това.
Някак най-късият месец има най-дълги възможности. За всичко. Стига да си ги намериш и да си ги реализираш. Да са ти споделени.
Така сме устроени, че каквото и да ни се случи, все споделено е добре да е. И хубавото, и лошото. Хубавото става двойно, лошото – наполовина. Ние нямаме лошо, вика Скъпият. Да бе, контрирам веднага, телефоните не са платени, фактурата за тока не е дошла, хеле пък за парното не ми се мисли… Глезя се, разбира се, вербално чукам на дърво, та сакън всичко да ни е наред, казват, дето не било на добро. Потребителските сметки си идват всеки месец, всеки месец си ги плащаш, щото ще те резнат и как ще ми шепне Скъпият в ухото „Чакаш ме, нали?“ с онзи негов нисък баритонов шепот, аз от това да се лиша не могаааа…
Пиесата на Дарио Фо „Няма да платим, няма да платим“ не е поставена на нашата сцена, както и на вашата, та ще платим, къде ще ходим. Колкото и да е по-кратък февруари, още има време до края му. За ежедневните неща. И за делничните, и за празничните. Ние нямаме делници, отбелязва той, докато зарежда сериала, защото пак неусетно е паднала вечерта, как да нямаме, всеки ден дела отхвърляме, от дела иде делник, питай филолога в мен, ти питай мъжа в мен, че празник пък иде от празен, тъй че дай да ти допълня чашата, мое задължение е, абе ти по задължение ли ги правиш тези работи… и тази вечер явно сериал няма да гледаме.
Февруари е нарочен за месец на виното и любовта, кои сме ние да не се съобразяваме с двама светци накуп? Чакай да пусна щорите, надига се мързеливо Скъпият, че утре го дават слънчево… Остави ги, обичам февруарското слънце в очите си, и аз, вика го обичам в очите ти, утре ще платя сметките, а аз ще ти зашия двете копчета на ризата, мъркам, докато уж дългата зимна нощ върви към преполовяване. Февруари свършва. Любовта продължава.
