Подочух, че бил световният ден на мъжете. Аз, понеже съм поет, няма как на тоя ден да не помисля за жените им. Какво ли правят те в момента? Усмихват ли се? Плачат ли? Щастливи ли са? Нещастни? Има ли кой да ги накара да се разсмеят? Чувал съм едно такова твърдение – ако можеш да накараш една жена да се засмее, то със сигурност можеш да я вкараш и в леглото си.
Не са нужни рози, айфони и почивки на Тасос, за да запалиш искрата в очите на своята половинка. Разбира се – и те са препоръчителни отвреме навреме, но не това кара жената да сияе. Други неща го правят.
Наглед уж дребни, но много съществени. Например отношението. Или проявата на разбиране. Или изслушването. Или поне леката отмяна в домакинството, да речем... Но нека не ви стресирам прекалено, момчета! Нека не ви чупя хатъра! Все пак е нашият празник!
Нов абзац. Промених си решението. Именно днес, когато повечето мъже са навирили носове и обясняват колко са велики, искам да кажа следното: момчета, по-леко с егото! То може само и единствено да ви навреди. От егото много боли! Неговите удари се изпитват главно върху собствените ни гърбове!
Ние сме мъже, силни сме и сме независими, можем сами да се оправяме с живота, можем да тропнем по масата и даже да я обърнем! Така се решават проблеми – мъжката! За какво ни е някаква си там женица да ни мрънка и да търси вниманието ни, да се върти около нас, прежадняла за ласките ни, а на всичкото отгоре един път в месеца да е сприхава и ревлива, понеже е в цикъл! Откъде-накъде ще ѝ съчувстваме?
Нищо, че тя ни пере дрехите, нищо че ни прави салатата и ни сипва ракийката и ни готви манджите, нищо, че ни чисти къщата, нищо, че ни търпи глупостите, нищо че сменя памперсите на бебето, нищо, че ни е вярна, при все, че може да бъде с когото си пожелае! Нищо! Това са само част от нейните задължения! И те никога не свършват!
На свой ред бих задал въпроса – а нашите задължения като мъже какви са? Имаме ли въобще такива? Или ще го караме през просото и хич няма да си дадем сметка, че жената не е паметник от желязо, а живо същество. И то с душа, далеч по-ранима от нашите. Дали ще си дадем някога сметка за това? И винаги ли ще се случва тогава, когато е твърде късно. Когато сме я изгубили. Имаше такъв лаф, ако не се лъжа – ти ѝ крещиш днеска, любовника я чука нощеска. Това е положението!
Та тъй... Весело изкарване довечера, момчета! Не ме мразете! За ваше добро ви говоря истината. Вие, ако щете, я приемайте. Чао засега.
Добави ни в предпочитани източници в Google
