Михаела Петрова
Шумът съвсем не намаля от това, че улиците на града станаха по-тихи. Шумът идва от телевизора. Не стихва и през интернет, макар да е без звук. И аз участвам, то е неизбежно някак. Социалните мрежи отдавна са наше електро-магнитно „разширение“. И в това няма нищо лошо, нито пък добро. То е, каквото е. Въобще не подценявам факта, че за първи път в историята на човечеството, сме свързани по този електро-магнитен начин. Но също така осъзнавам, че и това наше ново разширение, има нужда от хигиена.
Представете си социалната мрежа като допълнителните ни очи, уши, ръце. А сега си измислете и виртуален дезинфектант за тях. И не го споделяйте с всички, моля. Нека си е само ваш. Сигурното ви убежище на чистота. Иначе картинките, думите, версиите, мненията, оценките, популизма лесно дестабилизират и без друго крехкия ни емоционален свят.
Ще си позволя да споделя нещо за изображенията – особено на болести. Когато преглеждам стената си в социалната мрежа, бързо скролвам надолу, видя ли изображението на вируса. А то е навсякъде – в статии, карикатури, мемета, скоро може да очакваме и емотикон. Да не го гледам, е един от моите визуални дезинфектанти.
Изображенията ни въздействат. Помня дори, че преди години, в единствената тогава телевизия, имаше наказани редактори и водещи заради репортаж с рязане на глава в Чечня. Помня и дебатът за онова, което е добре или не е препоръчително да се разпространява масово като картина. Изборът да се гледат хорър филми си е личен. В публичните медии, обаче е въпрос на отговорност да има съобразяване с това че какво ще види зрителят, не е негов личен избор.
За никого не е тайна вече, че имунитетът се влияе и от стреса, който му се причинява. А той може да бъде визуален и звуков също така. Имах няколко лични случая на травми, свързани с костната система. Не позволих на нито един лекар или физиотерапевт да ми покаже картинка на травмата. Поисках обаче изображения на това как изглеждат всички кости, мускули и сухожилия в идеално здраво тяло – по учебник. Пила съм си лекарствата, изпълнявала съм упражненията и съветите. Но онова, което правех допълнително, беше да гледам изображението на здравото тяло.
Случвало ми се е толкова да се захласвам от чудото, което сме, докато разглеждам костици, сухожилия и кръвоносни съдове, че да навляза неусетно в чувството на благодарност. И двата пъти се възстанових много по-бързо, отколкото физиотерапевтите допускаха. Може да не е било от картинката, а от усещането за благодарност, но при всяко положение, изображението ми помогна да навляза в това състояние. Ако бях гледала как изглежда счупването и невронната система на мозъка ми го беше запомнила, можеше да реши, че му давам команда да направи така че отсега нататък тялото ми да живее с деформацията. Точно такива команди му даваме постоянно заради целодневното седнало положение на тялото си. Това съм го обяснявала в „Невронната връзка е по-важна от любовната“
Музиката е другото нещо, което ползвам за пряка връзка към вътрешния си баланс. Или като хапче за вдъхновение, настроение, отпускане, почивка. И аз слушах музика като всички вас. Докато не ме повали един от предишните много гадни грипове. Унасях се и горях в треска, когато усетих, че чувам музика. В абсолютно сомнамбулно състояние се сетих от кой диск е и с припълзяване успях да напъхам диска в компютъра и да нахлузя слушалките на ушите си. Тогава нямах умен телефон. Събудих се след 3-4 часа, по-скоро защото слушалките бяха започнали да ми убиват и с изненада установих, че температурата ми се беше свалила на 36.9◦. И на мен ми изглеждаше чудо, колкото и да съм окей с теорията за резонанса. Фактите са факти. Събудих се свежа. Все още отпаднала, но жизнена. И дори леко гладна.
Толкова се вдъхнових от лечебния ефект на тази музика, че я презаписвах на флашки и раздавах на всички приятелки, които тогава преминаха по етапния си ред през съответния грип. Но на тях не им помагаше. Трябваше ми време да осъзная, че чух точно от какви звуци имам нужда в състояние на силна треска. Моят, „вътрешен лечител“ ми е посочил онова, което резонира с мен.
Отдавна има документални филми за лечебния ефект на музиката, но точно в този момент ще спра дори употребата на думата „лечебен“. Трябваха ми години, за да отвикна да я използвам. Болестта и лечението са толкова взаимно свързани, че са като любовници, които не могат един без друг. Когато искам лечение, ми трябва болест, нали така?
Докато при дисбаланса е различно. Имаме си го всеки ден, по условие. Той е константа в дуалния ни свят. Без него, на практика не функционираме. И точно затова реших да споделя с вас колко е ценно, независимо дали сме болни или здрави, богати или бедни, обичани или разлюбени, несигурни или вдъхновени, всеки ден да намираме време, в което да навлезем в лично пространство на баланс.
Затова си позволих да говоря в императив: „Млъкни и чуй песента си“. Каквото и да сме прочели, чули, видели, преживели, то разклаща лодките, в които пътуваме през морето на живота си. Особено в ситуации на големи обществени кризи. Но, сигурна съм, всеки може да навлезе в своята тишина. И постепенно, там някъде в тишината, да чуе песен. Неговата лична музика, която точно в този момент го дарява с баланс.
