Александър Петров
Едно от качествата, които не харесвам у себе си, е колко съм търпелив, когато ми се качват на главата. Психологът ми (Пепи) все ме успокоява:
„Глупавите хора изразяват гнева си явно, а разумните са търпеливи и го сдържат!“
То, хубаво, ама да сдържаш, да сдържаш, колко да го сдържаш тоя гняв – накрая винаги го отнася някой, дето не заслужава. Отново по думи на психолога, това се случвало, защото, когато човек държи емоциите си неизразени, в един момент те избивали. И то, когато най-малко са в полза на ситуацията. И понеже аз често изпадам в състояния на несправедлив гняв, Пепи ми е казал винаги преди да реша да отвърна на някого, независимо дали съм много ядосан, средно ядосан или малко ядосан, да отделя десет секунди време, в които да отговоря на въпросите на метода „ПЕДАЛ“ и чак тогава да си отварям или да не си отварям устата.
...
Усещах, че днес няма да съм от най-разумните. Денят едва започваше, а нервите ми вече бяха под почти неудържимо налягане. Няма да ви разказвам за причините за това, но след ужасна вечер и още по-ужасна сутрин, с много неприятни и глупави хора, по обяд запалих към банката, за да свърша нещо. Както става в приказките обаче, гишето, което ми трябваше, затвори под носа ми за традиционната обедна почивка.
Маслото все по-настоятелно се изливаше в огъня на гадното ми настроение. И понеже едно неудобство никога не идва само, заради това забавяне трябваше да преместя колата си, която за малко бях паркирал на забранено място. Уви, цялата улица, както и всички останали в съседство, бяха забранени за спиране. Нямаше и зона, която да си платя. Късите ми ръчички бяха вързани. Скитах си аз с колата, когато изневиделица, като един оазис, пред мен се появи огромен празен паркинг на автомобилен сервиз. Казах си:
„Тия пичове ще спасят деня ми!“
Паркирах там и както е редно, с най-смирения си и учтив тон отидох да попитам момчетата дали мога да оставя колата си при тях за 30-40 минути.
Вече съм споделял, че чувството, което най-много мразя да изпитвам, е когато „очаквано“ и „реалност“ рязко се разминат. Точно това се случи с двете батки и тяхната батковица, които пиеха кафе с вдигнати на масата крака. Отговорът им беше категоричен, но за сметка на това кратък.
Не – надменно ми отговори женската батка.
… понеже трябва да отид… - инстинктивно продължих мисълта си, все още неосъзнаващ, че са ме отрязали.
Не може, бе! – изгрухтя единият.
А, ако си платя ще може ли? – тръпките вече бяха побили лявата ми половина, главата ми пулсираше.
Това не е паркинг – обади се и другият.
Край.
Разбира се, хората бяха в правото си да не ми разрешат да им спирам на местата, макар че бяха празни, но това не попречи да ми се прииска да им запаля сервиза. Тогава си спомних за съветите на психолога ми. Започнах да си повтарям наум „Брой до 10! Мисли за ПЕДАЛ! Брой до 10! Мисли за ПЕДАЛ…!“
ПЕДАЛ! – изкрещях аз. Изобщо даже не разбрах как това се изплъзна от устата ми и то точно в този момент.
Наложи се да бягам, защото яростта на батките предвещаваше минимум шевове и нови гуми.
Е, оцелях, но по-важното за мен беше, че в ситуацията почти успях да овладея гнева си. Когато извиках „ПЕДАЛ“, бях стигнал да броя до 6, а обикновено на 2 вече крещях. Освен това думата, която използвах не беше с цел обида, макар че точно така си прозвуча...
А, какво е „ПЕДАЛ“ ли? Освен това, което всички знаете, „ПЕДАЛ“ е метод за овладяване на яда в критични ситуации, чрез който Пепи опитва да ме усъвършенства, а въпросите към този метод, на които трябва да си отговори всеки, преди да обяви яростта си на глас, са:
Правдиво ли е това, което искаш да кажеш?
Ефикасно ли ще е това, което искаш да кажеш?
Дали е вдъхновяващо за човека отсреща това, което искаш да кажеш?
А, нужно ли е това, което искаш да кажеш?
Ласкателно ли е това, което искаш да кажеш?“
…
Върнах се до банката. Оказа се, че тя си има паркинг.
Изпращайте ми своите мнения, съвети, истории и предложения на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov
