То чувства, че ме губи. И затова обсажда приятелите ми. Досажда им. Хора, които не познава или само случайно е виждало около мен. Хора, за които е чувало. Които е чело. И за много от които се е изказвало с присмех или пренебрежение.
Сега лайква, лайква, лайква, де каквото види, коментира помпозно, превръща се в постоянно присъствие, гравитирайки в моята общност, мислейки, че така ще я направи своя.
Във все по-редките ни контакти говори за този или онази с малките им имена, га че ли са си играли заедно на пясъчника в кварталната градинка, ако че ги е виждало само по телевизора. Мисли си, че е влязло в моята орбита и ще се върти там до Второ пришествие.
Не разбира, че за него моето Второ пришествие е настъпило отдавна и то не се е класирало нито от дясната ми, нито от лявата ми страна. Да, било ми е сателит в чисто колегиални отношения, свършили сме си служебните задължения и толкоз. Да, ходили сме заедно на купони, на събития, на гости, на опера и балет, вече не ходим. Да, споделяли сме си мнения и преживявания, спомени и планове за бъдещето, вече не го правим. Всеки по пътя си.
Запазвайки възпитана комуникация на ниво да си честитим личните и традиционните празници, на ниво да споделим нещо, засягащо ни във връзка с миналата обща работа и разговори, на ниво да се поздравим с новина, относно индивидуалните ни занимания или пък да се допитаме, когато иде реч за някакво уточнение в сферата на отделните ни познания. Не, То не е саможиво, неконтактно, некомуникативно, напротив. Има си свои кръгове, обособени преди да ни сблъска животът, на който някои викат съдба.
Ама, пусто, моите му се нравят повече. Може би защото си мисли, че в тях То е адски интересно и всички се чудят как досега са живели без шармантното му присъствие. Ами - живели са. При това добре, смислено и напълно доволно. С години. В приятелските кръгове е така, там народната мъдрост за чувала със сол важи с пълна сила.
Времето отсява и остават само тези, дето могат да карат на вода и хляб със солчица, дето носят на солен майтап и на солена пот в работата. Когато се работи, се работи, когато се майтапиш, се майтапиш, без подскоци и без вижтемеколкосъмвелико. Иначе кръгът те изплюва. Взел те е за определена дейност, която е преценил, че можеш да свършиш. Свършил си я. Приел те е за определен отрязък от време – за веселие, за празник и за някой и друг делник. Дотук.
Т.е. ставаш само по предназначение. Не устискваш на хлебец със солчица, не устискваш на три денонощия бачкане или пиене, не устискваш на равнопоставеността, все те тегли да си в центъра. А в този кръг център ня-ма.
Уважават те, правят ти възпитани комплименти, стискат ти ръката или я целуват, в зависимост от пола, с чиста съвест ти викат браво, когато си го заслужило. Но не се прехласват. Напротив - не ти ръкоплещат екзалтирано за щяло и нещяло. Още по-напротив – не им се нрави самоблащението ти. Аз съм сигурна, че дълбоко в себе си То го усеща, ама, пусто, жуми и не поглежда реалността в очите, не ще да си признае.
Ако щеше, можеше и да не е от външната страна на тази окръжност, ама а, де. То просто иска да се напъха в чужд живот като в ръкавица. Ръкавицата обаче е или тясна, или широка за него. Не му е мярка.
Тия неща са строго индивидуални, удобни са ти само ако ги премериш предварително, без да си пристискваш пръстчетата или да ги разперваш, та само и само да си поне с едната ръка вътре. Ако е младо, има време да разбере, въпреки че младостта и разбирането са условни понятия.
Някои се раждат със самопреценка, други си умират без нея. Всички го знаете това – човекът е като обикновена дроб: как го оценяват другите е числителят, а как се оценява той, е знаменателят. Няма да ви давам примери, ама все пак 2/5000… Нали?
Та да си дойдем на думата – мнителните и от двата рода да не търсят под вола теле. Пиша по принцип и ако някой се е припознал, то е само за сметка на знаменателя му. Без да се взима предвид квадратурата на кръга. Нали?
Добави ни в предпочитани източници в Google
