„Лошо момиче” не е поредният провал в българското кино. Боях се от тая опция, но още в първите минути от филма ми стана ясно, че трябва да я изключа като възможност. Обратно, така се загледах, че нямах време да си поровя в телефона, както правя обикновено, когато ми доскучае. Е, тоя път скука нямаше! Даже напротив – имаше напрежение и то доста здравичко! Искам да поздравя режисьора Мариан Вълев и неговия екип, задето е успял да измисли и реализира филм, който не ни разказва за тегобата на соца, или за трудностите в годините на Прехода, или като цяло – за нещо отдавна отминало, а нагазва в модерния свят, светът тук и сега, такъв, какъвто е, с всичките възможности за издигане и падение на човека, с всичките тъмни коридори, през които можеш да се изплъзнеш за малко от живота и да се озовеш някъде другаде. Някъде, където все още може би не си готов да бъдеш.

Предпочитам да ви разкажа сюжета само в основни щрихи, за да не ви убивам кефа от преживяването. Жанета (в ролята: Любомира Башева) е младо момиче, което носи тежък товар на плещите си, а именно амбициите на своята майка Ирена (в ролята Станислава Армутлиева). Амбиции, които са високи до небесата. Като треньор по художествена гимнастика, Ирена изисква от дъщеря си максимума, а щом го получи, очаква от нея още и още и още...

Тука ме оцелихте по болната тема. По ахилесовата пета. Ай, ай, ай! Сигурен съм, че много от нас са се сблъсквали с подобна ситуация – ставали са жертва на свръхамбициозни родители. Позната тема, но поднесена с необходимата умереност и наистина чудесно на езика на кинематографията, така че да ти се прииска да полееш тая майка с кофа ледена вода през екрана, та белким се освести и започне да се държи нормално с детето си.

Друг болезнен аспект, разгърнат в сюжета. Насилието над жени. Прехършването на женското същество в един свят на мръсни сделки, които ти носят черни пари и ти цапат ръцете. Свят, в който ти не си ти, защото ти се налага да си нон стоп надрусан, за да го понесеш. Същото се случва и с Жожо – пропада в бездната на наркотиците и танците на пилон, в един свят на алкохол, дим и разврат, където богати чичковци си плащат за вниманието ѝ, без значение дали ѝ харесва, или не, без сянка от въпрос дали иска да го прави, или не. То е факт. Отдалечена от славното време на спортистка номер едно, преживяла побой, замаскиран като грабеж. Събитие, принудило я да излезе от залата и да се озове в стриптийз клуба. Тя всъщност търси изход там, където изход няма.    

Сега се сещам за една реплика от филма, беше на следователя със синдрома на Аспергер:
„Не можеш да бягаш вечно. Не можеш да избягаш от себе си.”
     Точно толкова банална, колкото и вярна сентенция. От демоните вътре в теб е трудно да се измъкнеш. Трудно е да скъсаш връзките със семейството, колкото и да те е наранило то, колкото и да не те е проумяло...

Впрочем персонажът на следователя-социопат е блестящо изигран от Деян Донков, шапка му свалям за това, колко навътре е влязъл в тая роля. Той просто я е изпипал от начало до край. Тиковете, държанието, всичко. Много съм впечатлен. Не само от Деян, разбира се. Той просто ми до последния момент ми остана в съзнанието. Заби ми се като пирон в паметта. Останалите актьори  също са свършили своето прекрасно. Не споменах и трите женски образи –  Диляна Попова, Дария Симеонова, Елена Телбис – браво за подбора, браво за истинската игра, даже диалозите не ми дойдоха в повече, не ми дотъпяха, сякаш бяха съвсем окей...

Какво още – динамиката! Сцените се развиват бързо, не те оставят да се отегчиш, да се прозееш и да заспиш. Няма такъв шанс. Всичко е много добре премерено откъм тайминг. Не те хваща секлетът, не чакаш десет минути, докато стане нещо, а си вътре във драмата, озвучена от  Rammstein и Massive Attack. Моите поздравления за саундтрака, не съм очаквал да чуя тия зверски парчета в родна продукция! Мед ми прокапа от душицата като ги чух. Важно е човек да има вкус.

Знам какво ще си кажете сега. Карамфилов ни засипа със суперлативи за филма и не изтъкна един минус! Виж го ти! Аз от своя страна ще ви отговоря с питане – защо винаги трябва да започваме с негативите и все да ги изтъкваме, особено ако позитивите са три пъти повече? Неизбежно е – едните отпадат за сметка на другите. Поне при мен е така. Ако ще да не съм прав. Но не бих издребнял дотам да започна например с това, че сюжета не е невиждан и нечуван, че се усещат препратки към „Червената лястовица’’ и още няколко заглавия от тоя тип, че заснемането бе хаос една идея, камерата беше нестабилна на места, не зная дали е с някаква умисъл, не съм оператор, но ми направи впечатление. На фона на цялото – сякаш е без значение.

Не е зле да уважим оценим този дебют на Мариан Вълев, вместо да бързаме да критикуваме. Аз бих го аплодирал дори. Съветвам ви да си го причините. Няма какво да изгубите. 

 

Още от Росен Карамфилов:

• "Нотр Дам" пламна, а ние видяхме ли светлината?
• За Явор от Gravity Co и за празния свят след него
• Целуни ме Кобра за късмет, пък после ме хвърли на смет
• Ако разчиташ само на силикон и изкуствени мигли - всичко е изгубено