Има такъв любовен роман, „Легло от рози“, ама не съм го чела, не си падам по такъв род литература. А рози през декември има само в цветарските магазини. Оранжарийни. А на всичкото отгоре аз не обичам рози. Прекалено общоприета класика ми идат. Кой какво прави – бум, три дългостеблени тъмночервени рози, дето цветът им, прикрепен с телбод, е готов да клюмне преди още да са поднесени и да увехне, без да разцъфне напълно след няма и два часа. Или най-много да издържи до другата сутрин.
Не три, трийсет да са – на мен не ми ги хвали, безлични са ми, нищо дето уж са цвете на любовта. Харесват ми градинските рози – те нямат общо с отбиването на номер по тънката лайстна. Не са калибрирани по дължина и ширина, сами си извоюват мястото под слънцето, сами си избират кога да разцъфнат и кога да увехнат, имат цвят и аромат, да, капризни са, но се отплащат за грижите, с две думи – естествени са. Та толкоз за розите – цариците на цветята, произвеждани на килограм в стерилни обстановки.
Много отрицателно започнах, малко издалеко, но така ми върви нишката от общото към частното. А частното никак не е отрицателно. Поне за мен. И за този до мен. Всеки си има човек до себе си, любим човек имам предвид. Или е имал, или ще си намери. Животът не е цветя и рози непрекъснато, слава богу, иначе ще е като оранжерия. Аз по едно време си нямах човек. Не исках да имам, такъв ми беше периодът, че си бях самодостатъчна, без да товаря никого нито със себе си, нито с радостите и скърбите си, нито пък мен да ме товари някой с неговите. Мигар не ви се е случвало?
Не може да си все като мартеница, имаш нужда от почивка и свобода. Нямам проблем със собствената си компания, харесвам общуването с главата си и всичко в нея. Не, не се бях замонашила, имам четворка за бридж всеки четвъртък, имам си „забити“ дни с близки на сърцето ми хора в сряда и неделя, водя активен обществен живот, просто не съм в двойка. И това ми харесваше. Обаче старите хора са казали, че когато нещо ти харесва много, то не може да продължи дълго и безметежно, истина е отвсякъде. Безметежното ми се сблъска с неизбежното. Челно. Както обикновено става. Знаете как – поглед, дума, интонация, интерес и… нещо щраква. Нещо те кара да се смееш къдраво, да отмяташ косата си закачливо, да те удря ток от уж случаен допир на нечии пръсти в твоите, викат му „уйде коня у ряката“. Необяснимо е и няма нужда от обяснение.
Следват тривиалните неща, които винаги са като за пръв път. Аз обичам възпитано напористите мъже, възпитано настоятелните във възпитаното си ухажване – телефони, покана за среща по поработен проект, вечеря без ангажименти, изпращане до входа, той настъпва, аз внимавам дали не бягам много бързо (нали знаете, че това си мисли кокошката, докато я гони петелът), всичко по ноти и по ремарки, моментът на минаване към по широки обобщения идва от само себе си. Този момент е неизбежен, ако е съдено и ако решиш да дойде. Е, идва.
Нощта е декемврийска, цял месец се е изнизал във възпитано заявяване на намерение и възпитано изчакване да го споделиш. Сутринта е също декемврийска. Мъгливичка зад прозореца и ослепително слънчева в нас. Точно такава трябва да бъде. И докато аз ленно и сладостно отпращам към отлетелия си някъде разум резонното „Ох, все на мен ли тези неразумности“, човекът, моят човек вече, който с едно „Да не си мръднала, сега се връщам!“ е излязъл, влетява, запъхтян от изкачването на стъпалата. С огромен букет… рози. За пръв път не възроптавам нито външно, нито вътрешно срещу оранжериите. Може би имаше капка отмъщение в изпомачкването им, щото не стигнахме до ваза, може би и те отмъщаваха по своему с бодличките си по кожата ми, но може да се каже, че съм била в легло от рози. И на всичкото отгоре не съм се чувствала като в тривиален любовен роман или в някоя чиклитка за убиване на времето. Напротив – времето взе, че тръгна щастливо точно като по часовник и по ремарки. За малко да кажа – по цветя и рози.
„Скъпа, знам, че не обичаш рози, но обърнах света да намеря кремави и днес точно ще ги харесаш, защото…“ Знам защо, три години от Оная Декемврийска Сутрин. А аз още не мога да разбера бодличките ли драскат повече, или бузите на Скъпия сутринта…
Още от Маргарита Петкова:
- Как го правят мъжете
- Идеалният партньор? Такъв не съществува!
- Всички мечтаем за голяма любов, когато сме малки
- Силната жена не отмъщава? Само гледай!
