Концертът на Evanescence бе истинско събитие. Още не мога да се опомня след изживяното. Бих го обобщил в едно-единствено изречение: о, каква красота! Надминаха всичките ми очаквания и даже ги надградиха. Нищо не липсваше – нито като музициране, нито като шоу. Дори и недотам доброто озвучаване в залата не успя да ми помрачи настроението. Признавам си една основна грешка – отидох малко неподготвен. Не бях слушал доста от парчетата от новия им албум, което си беше чиста греда. Разбира се, бандата се беше погрижила и за такива олдскул почитатели като мен и изсвири някои от емблематичните си хитове като “Going Under”, “Lithium”, “Call Me When You’re Sober”, “Bring Me to Live”.
За късмет имах възможността да стоя на по-горното ниво и да наблюдавам много внимателно реакциите на публиката. Хората буквално пощуряха. Погледнати отгоре, изглеждаха като един огромен човешки възел от верни фенове. Тогава си помислих, че ако всички те бяха толкова сплотени, когато трябваше да се протестира, България най-вероятно щеше да се оправи, но това е друга тема.
Както и да е. Да се върнем там и тогава. Фенерите на телефоните им бяха нон-стоп включени, повечето от тях бяха направили лайв връзка и предаваха магията на живо във Фейсбук. Аз от своя страна този път нито веднъж не пипнах телефона си. Исках да изживея този миг, да не го снимам, а да го запечатам в депото на паметта си.
Ще ми се да ви доверя какво е моето усещане за тази музика. Предполагам, че и вашето е същото. Това е музика за любов, за копнеж, за несбъднатост, за непрекъснатото гмуркане в дълбоките, студени води на живота, което няма как да избегнем. Това е и музика за всичко онова, което остава след тленното.
Някога обичах едно момиче, което слушаше Evanescence от сутрин до вечер. Загина при катастрофа само на 16 години. Животът ѝ бе посечен по една нелепа случайност. Изгубих я завинаги и така и не можах да я върна. Но знаете ли какво? Вчера почувствах присъствието ѝ до себе си, докато слушах “My Immortal”, изсвирена от Ейми Лий на нейното пиано. Ето това е олицетворение на безсмъртието. Останалото е временно.
Впрочем си завиждам задето успях да присъствам на тоя концерт и в същото време малко ме е яд, че каквито и думи да използвам сега, не ще съумея да ви опиша онова, което беше. То е състояние, в което човек трябва да изпадне, за да го разбере. Няма какво да говоря повече. Пуснете си тази велика група. Гарантирам, че не омръзва.
Още от Росен Карамфилов:
- Лятото, което никой от нас не иска да свършва...
- За любовта, раздялата и празнините помежду им
- Жени, заслужавате оргазъм!
- Отворено писмо до Буги Барабата
- Спрете да се състарявате с приложения - остарявайте, когато му дойде времето
