Александър Петров
Откакто съм самостоятелен и отговорен за действията и препитанието си човек с гадже, дните преди Коледа са най-напрегнатото време от годината за мен. Първо, работя двойно повече и второ, трябва да намеря време за подаръци на всички близки и най-вече… сещате се, на моята единствена и неповторима фея на чантите. И намирането на време за това нямаше да е проблем, ако все пак имах някакви идеи, но аз съм един лишен от подаръчна креативност човек.
За тези, които ще ме подсетят, че отговорът за перфектния подарък е пред очите ми и се крие в думите „феята на чантите“, ще кажа:
„След като тази година й подарих чанта, в която да стоят другите й чанти, мисля, че играта вече е превъртяна“
И така, въведох ви в моя проблем и вече можете да влезете в настроението ми и да си представите напрежението в следната ситуация – в него ден (както казваме в Североизточна България) за пръв път от седмици се прибрах преди 16,00 ч. Бях решил, че ще се поразровя в интернет за идеен коледен подарък. Влязох си вкъщи – кеф! Розовото одеяло, с което се завиваше моята приятелка вечер пред телевизора, както винаги беше изплюто на дивана в странна форма. Започнах да си правя кафе. Обожавам да го разбърквам дълго, шумно и в такт. Сега нямаше кой да ми се дразни, че удрям лъжичката в стените на чашата и дълго и динамично джурках, ли, джурках, за да си наваксам. На 26-тото джуркане получих миниинфаркт.
Одеялото проговори! Да не кажа, че даже ми се скара!
- ЕЕЕЕЕЕ, НЕ СЕ СПРЯ!
Аз подскочих, паднаха чаши, кафета, полях се целия, а от одеялото изкристализира мойта любов, по-крива отвсякога – с розов халат, напълно слял се със завивката, която беше в абсолютно същата багра. С други думи Верончето беше като в розов облак, от който заваля не дъжд, а градушка.
- Какво правиш, бе?! – сопна се тя.
- Аз ли?! Ти какво правиш тук толкова рано?
- Ами… СПЯХ!
Беше наум, но псувах. А тя не спираше:
- Купи ли за вечерята, каквото ти казах?
- Не съм. Щях да ходя по-късно.
- Айде, отивай. И да вземеш платнената торба за пазаруване, която съм ти оставила в колата!
- Ще я забравя.
„Няма да я забравиш, кривата ми физиономия ще ти напомня!“
Приятелката ми все ми се сърди, като я цитирам в текстовете си, но подобни бисери заслужават да бъдат видени от повече хора! Та, напазарувах набързо и понеже така или иначе бях в мол, предпочетох да разгледам за подарък, отколкото да се прибера при розовия облак, който не беше в настроение. И добре, че го направих, защото още с влизането си в книжарницата, намерих идеален и тематичен за случая подарък:
Авторът на тези карти за оцветяване, каквото впоследствие се оказа съдържанието на опаковката, може би ще се изненада от неочакваната реклама в момента, но аз бях още по-изненадан, че създанието от корицата изглеждаше досущ като моята приятелка, когато за последно я видях усмихната. За жалост, кривата й физиономия преди да изля….
По дяволите, бях забравих платнената торба!
За пореден път преди да се прибера трябваше да прехвърлям покупки от една торба в друга – само и само да запазя мира в семейството. За да го запазя, обаче, първо трябваше да го възвърна. И понеже точно в Edna.bg съм чел, че оцветяването успокоява, взех картите и й ги подарих веднага щом влязох вкъщи.
Сега приятелката ми оцветява портрета си, а аз пиша това, докато се опитвам да измисля истински подарък. Помагайте, хора!
Изпращайте ми своите идеи, съвети, истории и предложения на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov
Добави ни в предпочитани източници в Google
