Връщам се към темата „Когато сърцето ни се свива…“, защото се оказа, че вълнува доста читатели. Тя беше за хората, които просят по улиците. И не само. Срещаме много хора, които се нуждаят от помощ по пътя ни. Често се питаме постъпихме ли правилно, когато им помогнахме, или когато ги подминахме.
И може би единственият верен отговор е в сърцето ни.
Човек няма как да знае причините и подбудите на другия, които са го накарали да изпадне в ситуация, в която иска помощ. Особено, когато само му искат без да му обясняват. Или няма време да изслуша. Понякога нямаме възможност да помогнем и на много близки хора, но най-малкото, което можем да направим е да покажем, че не сме безразлични.
Ще ви припомня един друг мой текст подходящ за разсъждения по темата. Ето как се разви историята с моята тъмнокожа приятелка.
Отдавна не съм я виждала. Може би година. Измете веднъж площадката до блока ни по собствено желание и това впечатли всички ни. Събрах пари от редовните посетители по пейките и никой не отказа да започнем да й помагаме, а тя да се грижи за чистотата на нашата обща площадка, което всъщност не е наша работа, но е факт че рядко се чисти.
След следващото почистване обаче нашата приятелка ме попита кога пак ще събера пари. Аз й отговорих, че не мога лично да се ангажирам всеки път да ходя да събирам пари за това и я посъветвах просто да го прави, както преди, а хората сами ще решат дали да продължават да й помагат.
Поканих я да измие прозорците на залата за йога. Платих й. Няколко пъти приемах безплатно момиченцето й на уроци. Поканих ги на рожден ден. Междувременно тя си намираше тук-там работа и все заради нещо напускаше и оставаше пак без пари.
И така, докато един ден не ми поиска малка сума пари на заем. След което спря да ме търси. Заобикаляше площадката. И един ден изчезна от квартала. В последствие се оказа, че не само на мен е искала пари.
Не я обвинявам. Не знам какво я е накарало да постъпва така. Не съжалявам за нито един момент, в който съм помагала, дори след това човекът да е показал неуважение, или неблагодарност. Всяка ситуация си е била важна за времето си и ни е научила на нещо.
И следващия път, когато се чудя как да постъпвам, дали съм права или не, дали да помагам или не, отново ще питам сърцето си. Убедена съм, че то не греши. Както е казал учителят Дънов: „Прекарай една мисъл през съзнанието си и почни да дишаш. Ако дишането е ритмично и сърцето бие равномерно – то мисълта е права“.
Поздравявам ви с песента ми „Пътят на сърцето“ от албума ми „По пътя“, който ще излезе през месец септември. Тя е вдъхновена точно от такива въпроси на които търсим отговор:
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
