Ива Дойчинова
Бях в Париж и още ме държи. Срещнах се със себе си преди 20 години, когато мечтаех за този град с любовта на четяща тийнейджърка. Четях и пишех по един тефтер, запомняйки наизуст стиховете, които ме покоряваха. Рисувах в него образите, които ми се появяваха. Пазя този тефтер, един от малкото късчета хартия, които изобщо пазя. Защото е повече от хартия.
Преминавала съм през Париж като през Сточна гара досега. Свързващ полет към някъде другаде, 5 часа престой за преглед на задължителните забележителности и снимка пред съответните места. Бързо хапване и … транзит.
Сега надникнах в него. Само за три дни, колкото да се упоя и да зная, че ще се върна. За дълго. Не вярвах, че ще се слея с мечтателността си преди 20 години, защото тя се превърна в реалност.
Човек не остарява, когато среща мечтите си
Преди 20 години четях за взаимодействията в творчеството на художници и поети в книгата на Иван Бориславов „Поезия и багри“ и така преядох със стихове и картини, че това стана част от същността ми. След това я забравих, изписаното на тефтера ми остана и не очаквах, че ще се върне толкова плътно.
Тогава, като студентка, преписвах всичките строфи от „Свобода“ на Пол Елюар в тефтера, за да ги запомня като лично верую. Адски много бяха. Сега помня сега само първата и последната, но смисълът си е в мен. Не това обаче, а едно стихотворение - „Градината“ на Жак Превер се върна на трона в паметта ми точно при това пътуване:
Градината
Хиляди, хиляди години
не биха ми стигнали
да разкажа
за оня миг вечност,
в който ти ме целуна,
в който аз те целунах
една сутрин, в светлината на зимата,
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята,
която е всъщност звезда
/превод Веселин Ханчев/
Стихът се върна толкова простичко – миг на вечност, парк край Париж, земята, която всъщност е звезда. Любов. Не е нужно много, нито удобство, нито лукс, за да те прати към звездите. Когато казват, че Париж е градът на любовта, звучи клиширано. Когато си там, го разбираш и усещаш. Хората често вървят ръка за ръка, гей-ориентираните се хващат за пръстчетата. Хората в двойките си приличат един на друг, обединява ги чувството. Греят.
Паветата и дограмата в художническия квартал Монмартър са си старите. Боята избледнява, ръбовете се изострят, столовете остаряват и се клатят, но не купуват нови. Пазят.
Музикантите пеят пред столовете на ресторантите, обърнати към улицата. Столовете се клатят, разбира се. Но ги стабилизира усмивката на момичето (жена на вечна възраст), която ти дава най-вкусната салата на света. Пеят мариачи, млади, шантави момичета с пиърсинг, под 20, завъртат ти главата. Художници те спират за бърз портрет и, колкото и да си притеснен в началото, че ще ги подлъжеш, накрая го купуваш, заради погледа, който е хванал.
Само там и само тогава. Мигът на вечност.
Париж! Там хората не изглеждат като да са преживели атентати, не се страхуват, красиви са. Обожават храната, виното и собствените си тела. Няма дебели хора. Единствените по-охранени видях в Дисниленд, където има доста американци, които си обичат бързото и обилно хапване, носят си Мики-мауските уши на главата и взимат от всичко по много. Какво да ги правиш – това харесват.
Французите се хранят с удоволствие, правят любов и не се страхуват да я показват, тичат и не ги е срам да си казват годините. Там това е условност. Избирайте си от кои да бъдете. Изберете себе си.
В Париж времето не е прогресът на технологиите, а запазения дух. Алуминият не е заменил дървото, а букинистите пред Сена нямат проблем да разгъват сергии отпреди 100 години.
Айфеловата кула се издига нереално красива и извънвременна и няма нищо общо с тълпата около нея. Има нещо общо с всеки един, решил да я погледне влюбено.
Квазимодо още бие камбаните на Нотр Дам дьо Париж, в Монмартър живее духа на вдъхновените и бедни, но влюбени художници. Скулпторите на велики творци са спирка за кацане на враните и нормална среда да разхождащите се в градините на Тюйлери. Влюбени.
В Париж любовта си има име. Твоето собствено.
Някои неща няма нужда да се променят. Щом любовта и духът ги има.
Мечтайте, сбъдване има. Пишете по тетрадките, по миговете на отнесеност, по вселената. И ще го преживеете, тогава, когато дори сте забравили за тази мечта.
Но вселената ви е изградила път до нея. Тогава ще се сетите, че това е онзи миг на вечност, за който „ хиляди, хиляди години не биха ми стигнали, за да разкажа …“
Още от Ива Дойчинова
Как сбъднах мечтите си за една година
