Ива Дойчинова
Има срещи, които си чакал много дълго време и след това се чудиш защо. Моята среща с Антонио Гауди, архитектът белязал Барселона с приумиците си беше, меко казано – на ръба на разочарованието.
А като цяло възхищение.
La Sagrada Familia на Alan Parsons project звучеше в главата ми с първите стъпки в испанския град Барселона, придобил статуквото на култов и някак встрани и самостойно от цялата страна.
Стремях се към тази сграда и към града като към нещо, важно за мен.
Като човек, харесващ архитектурата и специфичните й сгради, се влюбих в Сasa Mila на Гауди и вълнообразната й кройка, така, както шествах в приумиците на Фриденсрайх Хундертвасер и разлюлените му фасади с дървета по цялата височина.
Любопитно ми беше да вляза в Casa Mila и да „поживея“ вътре поне за един час, рамкиран от входа от 22 евро и предстоящото затваряне на един от етажите по належащи причини. Отвън е прибрана и пасивно вписваща се в пространството, не е крещяща, а открояваща се. Обича да се докоснеш до щурите парапети на вълнообразните й балкони, да я снимаш от странни ъгли, да й се отдадеш.
Асансьорът те изстрелва до покрива, прочут, колкото и факта, че сградата няма нито един прав остър ръб и ъгъл от 90 градуса. На покрива са подредените фигури за шах – нестройни, всяка за себе си, сякаш правени от различни хора скулптури.
Толкова е луда и неравномерна тази постройка, че чак започваш да се кефиш на разликата с равноделните чела на останалите сгради, погледнати отгоре. Вътрешността на къщата започва с ребрата на кит и ме накара да се чувствам като Пинокио от книжката с френските картинки, който не живее в къща, а преживява преглъщане.
Апартаментите вътре са ромбоидни, трапецовидни, издължени, смалени, обезформени, но съдържащи важното – живота. Всяка стаичка имаше своя смисъл и елегантно разположение на ръба на скромното и малкото, което е достатъчно.
Сякаш отсъствието на ръбове прави живота по-скромен. Излязох си благодарна, че в различието си архитектът и жителите на сградата не са търсили крясъка, а своята естественост и свобода.
Сблъсъкът със Саграда Фамилия обаче дойде челно и неочаквано. Видях я първо отзад и не получих желание нито да я обиколя, нито да я изкача, нито да вляза в нея. Беше като челен удар да видя нещо, което в момента оприличих на мутренска идея за аквапарк и се спрях да снимам папагалите, които квартируват свободно в дърветата наоколо.
Жълтият, спокоен камък, който е погълнал лудите идеи и образи на Гауди е гарниран с сиво-бял цимент, изписващ свещени имена, наоколо кранове, изливащи бетон и „досътворяващи“ идеята на Гауди по… свой си начин. Мелодията на Alan Parsons project спря от само себе си и направих остър завой в обратна посока.
На следващия ден останах вярна на желанието си да остана в този човек и неговата автентичност. Изкатерих парка Гюел - отново в чест на Гауди, който съзнателно или не, е оставил пръстовия си отпечатък в града. На едно от тепетата той е изградил парка на своята детска мечта и е рисувал с камък това, което свободата му е подсказвала.
Колонадите са проекция на дървета с корени и изображения, заредени с памет. Пейките, направени за да е удобно на седящите в тях, са мозайка от всякакви плочки, които е чупел, преливал и сливал, както му е редяла естетската идея. И не го е предала. Всеки фрагмент е прекрасен.
Дишах, гледах, радвах се и чувствах като пешеходец, освободен от пешеходни пътеки. Като турист, който не е направляван. Като дете, което се радва, защото може да кривне от правия път.
Лудостта на Гауди ме зарази. Не, не го харесах автоматично и защото очаквах да го харесам. Вдъхнови ме, защото си е играл и си е позволил да си играе. Колоните на Саграда Фамилия са шийките на охлюви, а църквата по това време едва ли е била любопитна за това. Това не е катедрала, а някаква лична лудост, довършвана от симпатизанти.
Не харесах Гауди като архитект, харесах Гауди като човек. В смелостта му да не му пука, когато създава приказки, да не знае кой и кога ще ги довърши, кой кога и как ги чете.
В широките булеварди на Барселона, във фамозния й отбор, в съвременните сгради и остатъците, консервирали миналото има много чар. Но това, което ми остана, е лудият дух на Гауди. Дразни, очарова, но не оставя безразличие.
Видях Барселона и стремителния дъх на Средиземноморието, горещите и горди каталунци, вкусната сангрия, прелъстяващия хамон, вездесъщата паеля, но това, което я прави различна, е този духът на Гауди.
Когото мога да оприлича единствено с веселящо се, вечно дете.
В дете се превърнах там, деца срещнах, деца прегръщах и детето в себе си – също.
Добави ни в предпочитани източници в Google
