За много години, мили мои. Нарочно не съм ви досаждал с текстове по празниците. Реших да ви оставя насаме с родата и най-вече – със софрата! Никой човек не обича някой друг да му дава акъл, все пак. Някои неща в тоя живот обаче си остават едни и същи. Като новогодишната програма по телевизията, примерно. Веско Маринов до дупка, братче! Преяждане и препиване по навик. Опит за събиране на семейството. Опит за следване на традициите. Няма лошо.
От небето вместо сняг валяха равносметки. Кой какво е постигнал, кой за какво се е борил, кой къде се е провалил. На мен ми се ще да нямахме нужда от тия равносметки. От това събиране и изваждане, умножение и деление на нашите усилия. Изминалата година бе поредната възможност, спусната ни отгоре. Възможността да сме живи и да дишаме. Най-общо казано – да съществуваме под това слънце денем и под тая луна нощем.
Но не! Ние сме станали ненаситни! На нас това отдавна не ни стига! Стремим се към това да останем в системата. Да не бъдем отхвърлени от нея. Да не останем вън – на студа. Където е страшно и никой не те чака.
Винаги в празничните дни ми става едно такова криво. За всички гладни и жадни на тоя свят, които няма къде да се приберат, няма кой да им сготви капама, няма кой да им свие сарми. Техните стомаси стържат, докато нашите се препълват. Те зъзнат, докато ние се топлим пред камината. Някак си не ми се струва честно.
Ще речете – Карамфилов пак нагази в драмата! Какво да направя? Това е да си писател. Като си сит – даже не може да се зарадваш, че си сит, защото в ума ти мигом изплува образът на клошаря, който си видял завчера как бърка по кофите за боклук, за да се нахрани и ти е докривяло. Прищяло ти се е да напишеш разказ за съдбата на тоя клошар и същевременно историята да бъде весела. С други думи – пожелал си невъзможното.
В Библията пише така: „Който трупа знание – трупа тъга.” Пък ние нека си правим колкото искаме изводи за предходната година и колкото си искаме планове за следващата. Истината е, че нищо не зависи и никога не е зависело от нас. И ако искам да си пожелая нещо за в бъдеще, то е повече вяра. Пожелавам я и на вас тая вяра. Тя е необходима. Една свещ да запалим. Една молитва да изречем. Да не бързаме да ядем баницата, преди да сме прочели късмета. И – колкото и трудно да е понякога – да бъдем добри един с други. Нищо повече не ни трябва, за да доживеем до 2020. И да минем нататък.
