Моята винаги е такава. Моите, ако трябва да бъда точна. Защото си имам достатъчно количество любови. Не много, но достатъчно.
Винаги съм казвала, че това с едната-единствена любов е за хора без въображение.
Как така не можеш да си представиш света и живота си без един-единствен човек и то завинаги. За определен отрязък от време – от три месеца до 50-60 години – може, ама целият цял -целеничък живот? Разправяйте ги на старата ми шапка.
Когато обаче си влюбен, о, да, това е първата, последната и единствената любов. И не можеш и да помислиш за нещо друго. Вечност е единствената алтернатива. Единственото обяснение. Единственото единствено.
Леле, любимото ми клише – любовта е море, залива те или ти сам се хвърляш в него, без да знаеш да плуваш, ама дали ще те залее или ще се потопиш сам главоломно, си е едно и също. Подмятат те вълните, а на теб ти е все тая, че всъщност май се давиш. То това му е хубавото.
И като е море – няма как да няма приливи и отливи. Геофизика, бе. Настъпва – отстъпва. Напред – назад. Защото... любовта, като всичко, създадено от природата, е неравна. Грапава. Крива. Остра. Вдлъбната. Нахлуваща и бягаща. Хайде, слагайте си още думички, не че не мога да ги наредя, ама все пак нали автор и читател сме двете страни на една монета и един без друг просто кипи безсмислен труд. Защо ви занимавам с гравитацията и земното притегляне? Те са причина за приливите и отливите. На водните басейна. И на кръвта ни. Щото и тя течност. И като забушува тая ми ти кръв – а напред, а назад, според обекта, който я привлича. Шантавко ли ви изглежда? Ами шантаво е.
Ако някой може да ми обясни, ама смислено да ми обясни, как в един момент ти е причерняло пред очите, защото този идиот, в когото си влюбен (в такива моменти този/тази винаги е идиот/ка!) се развява някъде, незнайно къде, незнайно с кого, докато ти чакаш като Гюро Михайлов с поглед, втренчен в телефона да ти звънне, както сте се разбрали и го отписваш (не телефона!) завинаги (ама съвсем завинаги-завинаги!), и категорично няма да се занимаваш вече с него, защото ти съсипва живота (отде-накъде, бе! Ама-ха!), а в следващия момент, когато екранчето просветне от най-милия есемес на света, който милото (слънцето, душкото, сладкото, да не говорим за всякаквата флора и фауна, която ползва влюбеното човечество) ти е пратил, такова блаженство те обзема, че ти иде да целунеш телевизора, от който се лее безпризорно някой формат, на който не знаеш ни целта, ни името, ни защо изобщо си на тази програма, да ми го обясни с думи прости. Аз не мога.
Аз само изпадам от едната крайност в другата. Получава се нещо като вица, дето един си удрял пръста с чук и на въпроса защо го прави, отговорил „Ама ако знаеш какъв кеф е като не улуча!“ Друсането и яденето на нерви е нищо в сравнение с ох, олигофренската нега, която се разлива по всичките ти пет сетива с прилива на отлялата се любов, благодарение на едно есемесче, един телефонен разговор, едно цвете, една по детски виновна усмивка, които моментално заличават гадните лигави и парливи медузи, сред които си седял свит на топка в гадния отлив на любовта, без която не можем.
И тогава прегръщаш и обичаш с двойна сила. Защото знаеш цената на загубата. Любовта е движение като всичко живо в природата. Застоят я убива. Бягайте в прибоя – малко е страшничко и опасничко, ама какво щастие, а? Приливът, приливът, който винаги идва след отлив. За да можеш да оцениш какво имаш. Или да разбереш, че всъщност го нямаш. И в двата случая е полезно.
