Ами наистина не я обичам. По-скоро не ми е нито любим сезон, нито поносим, ако питат мен, ще направя, щото да натрупа бял, едновремешен, пухкав и чист сняг на Бъдни вечер, да задържи така до Ивановден и после – по живо, по здраво, хей, пролет иде в наший роден край!
Ама не ме питат. Което е добре, защото щом майката натура е отредила да я има, значи си е необходима зимата. За житените зрънца – да ги повие, за водоемите – да ги напълни, за децата – да се радват на снежинките и преспите и да ги щипка по бузките и носленцата. И за всички нас, дето ще се радваме на бялата чистота, на слетелия сняг от бръснат с рамо клон, на светещите празнично прозорци, зад които всеки очаква Рождеството Христово и Новата година с по детски наивната мечта да се случи ако не голямо, то поне няколко по-малки чудеса.
Говорим си за...
Колкото и да не вярваш в Дядо Коледа и в Дядо Мраз, все някъде вътре в теб мъждука и трепка синкопно надеждата, че защо пък не. Защо да не се сбъдне мечтата за нещо, което си мечтаеш. Защото всички мечтаем, макар да не си го признаваме. Големи хора сме, умни, учени, знаем, че за да имаш нова кола, трябва да си я купиш, а за да си я купиш, трябва да работиш. Тоест всичко зависи от теб. И от обстоятелствата, разбира се, но то пак си зависи от теб – как ще ги приемеш, дали ще се съобразиш с тях, какво ще предприемеш, та да ги промениш или да се впишеш по най-добрия за теб начин. Така е на само в материалната, но и в духовната сфера, знаете го.
Може да си мечтая да съм примабалерина, ама няма как да ми се получи, Господ не ми е дал даденостите. И ако като дете съм се виждала на сцената като Одета и Одилия, сега просто си купувам билет за „Лебедово езеро“ и не завиждам на изящните движения, с които сякаш се носи по сцената балерината, защото знам как пръстите ѝ са кървяли бая години, каква диета продължава да спазва, за да не рухне партньорът ѝ при някой от шеметните падьоми, ай, ще кажете, защо разваляш магията! Не я развалям, приемете, че намирам слабите места на мечтата си, потупвам я снизходително по рамото и ѝ се усмихвам майчински.
От всяко дърво свирка не става, спокойно, деца, това не е примиренчество, а здрав разум, до който е добре да стигнеш в точното време, за да не си губиш времето с неща, дето по презумпция природата не е отредила за теб. Елементарно е. И все пак – няма как да избягаме от желанията, дето си ги мечтаем. Пък точно преди новогодишните празници, дето въздухът звънти осезаемо от всички хорски мечти накуп, завладява те магията, усмихваш се сам на себе си и улавяш как се върти наоколо тайничкото „Ами защо пък не…“ Защо пък да не стане така, както много ми се иска? И си го поискваш.
Пускаш писмото до Дядо Коледа в пощенската кутия на сърцето си и вярваш, че добрият старец непременно ще го прочете. И ще ти го пусне през комина. Или ще ти го сложи под елхата. Ами да – защо пък не? Ако нямате комин в апартамента, бягайте бързо за елхичка! Скъпа, вика Скъпият, докато му обяснявам, че толкова ми е досадно да навличам палтото, шапката, ботушите, дебелия шал, ръкавиците, ох, бе, ужас, като опакована се чувствам, друго си е лятото – една рокличка и едни сандалки само, скъпа, зимата има едно непоклатимо предимство (непоклатимо му е една от любимите думи). И на априори невярващия ми поглед, отговаря с непоклатима усмивка „Нощите са по-дълги…“
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Декемврийските шалове са най-топлите
- Любовта е да те е грижа за този, когото обичаш
- Единият, Другият и... Моят
- За октомврийската любов никога не е късно
- У дома е, където се будим заедно
- Септември е любов – узряла, мъдра, обещаваща
