Когато съм се родила, докторът е казал на майка ми традиционното „Честито момиче!”. Докторът няма как да сбърка, голи се раждаме и се познаваме моментално. Съзнание може да нямаме, обаче опознавателни знаци си имаме.
Та според изконното природно и Божие определение, въпреки избродираните в синьо пеленки, са започнали да ми купуват роклички и да ми връзват панделки. Не че не предпочитах да играя с момчетата на топчета или да ритам топка с тях. Куклите и тихите игри на сол и пипер ми бяха скучни, а с момичетата на глава не можеше да се излезе – те се сърдеха и цивреха.
С момчетата нямах такива проблеми, слушаха ме, затваряха си очите за това, че малко съм мръднала напред от чертата и внимаваха да не ме бутнат лошо, докато ритахме. Харесваше ми да се връщам от училище с пет-шест съученици, които бдяха някой от съседен клас да не ме замери със снежна топка или да ми дръпне кукуригуто с панделката. Харесваше ми да седя на пейката пред блока с момчетата, да играя с тях шах и да ходим по Боянските ливади да берем зелени джанки.
Пазеха ме като зеницата на очите си, прах не можеше да падне върху мене. Харесваше ми в гимназията гаджето ми да ми носи чантата, а останалите батюшки от компанията да ни сподирят и да съм тяхното „Миче” (от момиче иде, не от името ми), ама много ми харесваше. Да ме харесват. Да ме ухажват. Да ме пазят.
Да се състезават за вниманието ми. Момчурляшки, юношески, мъжки. Много ми харесваха мъжете. Първа влюбовчийка бях (няма правописна грешка, любовчийка е едно, влюбовчийка съвсем друго). Влюбвах се главозамайващо, влюбваха се в мен главоломно. Не се фукам, така е с всяко момиче, девойка, жена. Най-нормалното нещо е да ни харесват, да ни ухажват, да ни предлагат сърцата си, свободното си време, квартирите си. Да, бе, и леглата си, неизбежно се стига и до тях, няма жена, която да я е била градушката, та да не бъде пожелана.
И това много ми харесваше. Погледи, намеци, цветя, танци, посягане, опит за близост… Не съм го приемала като навлизане в личното ми пространство или като насилие над волята ми. Че то си беше престиж да имаш ухажори, кандидати, може да ви звучи старомодно, просто употребявам най-възпитаните думи. Абе – да те свалят (с ударение на а). И да те свалят (с ударение на я), когато позволиш. Стра-хот-но! Леле, какво „насилие” се вихреше!
Да ти хванат ръката под масата в ресторанта. Да те целуват на някой уличен ъгъл или във жилищен вход. Да не излизате три дни от стаята, защото ама изобщо този свят отвъд вратата не ви интересува, не съществува, всичкият живот на земята е между разхвърляните чаршафи, в екстаза и отмалата, в изподрасканите гърбове и изпохапаните меки извивки, в трепета на издатините и вдлъбнатините… Леле! Който не го е преживявал в по-малка или в по-голяма степен, да хвърли камъка пръв! Може да не си го признавате гласно, но си знаете любовните мигове и ви свива под лъжичката при спомена за някоя думичка, за някой жест, за някакво усещане, само ваши си, дето никой, ама никой не ги има.
Леле! (За трети път.)
Охулете ме, обаче си имам един спомен, дето в такова бясно и продължително насилие (от днешна гледна точка) съм участвала с всичка сила, та слухът ми още пропищява с неописуем възторг от най-тихите бавни думи, заплетени в косата ми, паднала като завеса върху лицето на Моя човек: „Не съм от желязо, бръмбар. Само тракторът е от желязо, а аз не съм трактор…” Това той, който като всеки нормален мъж, се е смятал винаги за доминиращия в (ами няма друга дума) секса.
Традиционният, не социалният. В социален план нямаше защо да доминираме един над друг – сметките плащаше той (а покажете ми един Мъж, който чака дамата да му плати ракията или уискито, все тая, или да си разделят консумацията според това кой какво), подаваше ми ръка, като слизахме от превозно средство, отваряше ми вратата на колата и при влизане, и при излизане, елементарни неща, които даже не подлежат на обсъждане.
Използването на минало време е условно, тези неща са константа. И не само между любовници (и/или съпрузи). Винаги ми е харесвало, когато мъжете знаят как да се държат в присъствието на жена. Да целунат ръка (не да мляскат ръката! има си етикет), да станат от масата, когато дамата се извини, че ги оставя за малко (НЕ я придружават да си „напудри носа”), да попитат дали могат да си свалят сакото, да обсъдят предварително менюто и да поръчат и избраното от дамата, ей такива ситни-дребни-непотребни уж неща, които са въпрос на елементарно възпитание.
Не старомодно. Вечни са. Ако и войнстващите еманципантки (криворазбрали, разбира се) да се пенявят, че не са сакати и малоумни, и че отде-накъде някакви си мъже ще ги обгрижват по етикет.
Да, бе, тяхно право. Не оспорвам ничие право.
Да си имаме уважението, дами и господа!
Родена съм жена, харесва ми да съм жена, осъществила съм се като жена и майка, в пълно съгласие съм с първичните си полови белези, че и с вторичните, и ги използвам по предназначение. Кой какъвто му сърце сака да се самоопределя, не е моя работа. Като edna средностатистическа жена ви го казвам. Или нескромно казано – като edna адски щастлива жена.
Вижте още от Маргарита Петкова:
- А Дядо Коледа изобщо не беше дядо...
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Мъжът на тъпачката
- Не ти обещавам нищо!
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Той си тръгна… Какво да правя сега?!