Името му някога го карало да се чувства различен. Днес обаче той го носи като сила. Вениамин е от онези млади артисти, които не просто правят музика, а търсят смисъл – в себе си, в света и във вярата. В новия епизод на подкаста „Храмът на историите” пред Мариян Станков - Мон Дьо, той разкрива дълбоката си вътрешна борба и стремеж към автентичност.

„Като малък много се срамувах от името си, защото беше различно“, признава той. С времето обаче осъзнава, че именно тази различност го изгражда. „Сега съм благодарен – усещам, че носи сила и присъствието на Бог в живота ми.“

В свят, в който често всичко се продава, Вениамин се опитва да остане верен на себе си. Говори открито за вярата си – нещо, което според него не винаги се приема лесно. „Опитвам се да не позволявам този нечист свят да ме докосва“, казва той. И макар мнозина да го смятат за странен, за него това е въпрос на вътрешна истина.

Снимка:

Още преди интервюто се обръща към Бог – за сила и увереност да бъде искрен. Защото вярва, че най-важното е да говориш истината – дори когато е трудна.

Зад тази зрялост обаче стои тежко детство. Вениамин израства в малкия квартал Крайморие в Бургас, в семейство, посветено на вярата. Родителите му проповядват, но това не носи финансова сигурност. „Живеехме трудно. Имало е моменти, в които нямахме какво да сложим на масата“, спомня си той.

Един от най-ярките му спомени е прост, но дълбоко емоционален – като дете вижда жена с торба картофи и казва на баща си, че му се ядат пържени картофи. Непознатата чува разговора и им дава един картоф. „Баща ми го наряза толкова тънко, че направи цяла порция. В тези трудни моменти аз бях и много щастлив“, казва той.

Снимка:

Още на 6 години започва да продава дребни вещи на спирка, за да си купи нещо за ядене. Това не го пречупва, но оставя следа – страхът да остане без средства и до днес е един от най-силните му.

Училището също не е лесно място. Подигравките са ежедневие – заради името му, заради вярата му. Наричат го „Попе“, изолират го. „Имах един приятел. Всички останали не комуникираха с мен“, спомня си той. Именно тогава музиката се превръща в спасение – начин да бъде чут и разбран.

Но най-тежките удари тепърва предстоят. В тийнейджърските му години семейството му преживява серия от загуби – умира вуйчо му при насилствен инцидент, след това баба му, а после и дядо му. „До ден днешен не мога да си обясня защо Бог допуска това“, признава той.

На едва 13 години Вениамин се оказва в ролята на опора за семейството си. Баща му е извън страната, майка му е срината от болката. „Трябваше да бъда главата на семейството“, казва той. Успява да я изправи на крака, но цената идва по-късно.

Натрупаното напрежение се отключва под формата на тежки паник атаки. „Започна с чувство за нереалност, после стана ежедневно – задушаване, болници, страх“, спомня си той. Месеци наред се бори не само със симптомите, но и със страха да обича и да се привързва.

Именно затова личният му живот остава далеч от публичното пространство. „Страх ме е да обичам“, признава откровено. Травмите от миналото все още оставят отпечатък, а пътят към себе си минава през приемане и прошка.

Снимка:

В музикалната индустрия също не е лесно. Интриги, изопачени думи, натиск да носиш „маска“. Вениамин обаче избира друго – уязвимостта. „Хората се страхуват да бъдат истински. Аз се стремя точно към това“, казва той.

Новият му албум е отражение на този вътрешен процес – търсене на автентичност. Най-личната песен за него е „Феникс“ – символ на прераждането. „Оставям старото си аз зад гърба и новото се издига“, обяснява той.

Днес Вениамин продължава да се учи – да казва „не“, да не носи прекалени очаквания към хората, да обича себе си. „Има моменти, в които не се обичам“, признава честно.

А ако трябва да си представи какво би казал Бог за него, отговорът е прост и силен: „Моето момче, ти вървеше с мен и не спря да даваш добро на света.“

Добави ни в предпочитани източници в Google