Историята на Ела Фицджералд - жената глас, която отиде да пее на небето - Известни

На днешния ден преди 27 години ни напусна най-знаковата джаз изпълнителка на ХХ век - великата Ела Фицджералд.

Преди около век, край едно ново пристанище в градчето Нюпорт Нюз, щата Вирджиния, на самия кей, след жестоки болки и напълно сама, Темперанс Фицджералд ражда първата си дъщеря. След години Темперанс разказва: "Ако можех тогава щях да отнема живота ѝ, за да не страда. Щях просто да пусна окървавеното ѝ тяло във водата… и край. Но не дръзнах – вярвах, вярвах, че тя няма да има моята участ – сама в родилни болки на кея."

Същата вечер на 25 април 1917 местен рибар дочува виковете на новороденото. Трудно открива откъде идват плачът. Било тъмно. Темперанс била от хилядите африканци, заселили се по тези места в края на ХІХ век. След като ги открива, рибарят помага на младата негърка и новороденото.

► Били Холидей - когато музиката лекува болката

Тази почти приказна история за началото на един човешки живот, макар и тъжна, след години се оказва историята на първата дама на джаза. Историята на Ела Фицджералд – жената, която цял живот вместо молитва шепти:

"О, когато ми омръзне тук, аз ще отида там горе и ще пея напук, макар задушена от горeст…"

Говорим си за...

След тези първи часове на неясно бъдеще – ще живее или не, за Ела следват още по-неясни години. Тя израства в негърския квартал в Нюпорт Нюз на Мадисън Авеню 2050. Баща ѝ Уилиям Фицджералд я изоставя едва когато е на три месеца, затова след години в разговор с Луис Армстронг Ела ще каже – "Днес вярвам, че съм зачената от Луната".

Въпреки несполучливия брак, Темперанс успява да събере сили и да потърси друга опора в живота ѝ. Открива я в лицето на Джоузеф Да Силва – висок, кокалест, смачкан от суровия живот португалски имигрант, но също като Темперанс готов на всичко да се изтръгне от лапите на мизерното съществуване.

► Вечните цитати на гениалния Айзък Азимов

Те се местят в Ню Йорк. Малката Ела израства на улицата – едно почти безгрижно детство, изпълнено с игри. Любимата ѝ награда за послушание била да я заведат на театър, там тя се влюбва в танците. Малко по-късно се ражда сестра ѝ, но един ден неочаквано, едва на 30 години, от света си отива майка ѝ. Този шок преобръща целия свят на Ела...

Тя започва системно да отсъства от училище и да не се прибира вкъщи с дни. Често я откриват в различни нощни заведения в компанията на възрастни мъже – "Това беше невероятна загуба за мен, не можех да се контролирам".

"Вървях и непрекъснато плачех, докато дойде моментът, в който не можех и сълза да отроня повече. Затворих се в себе си и единственото нещо, което ме спасяваше, беше музиката и блясъкът на нощния живот"– казва в едно от последните си интервюта Ела.

Следва настаняване в поправителен дом, след като всичките ѝ роднини вдигат ръце от нея и начина на живот, който води. Ела успява да избяга от там след няколко месеца, следва живот на улицата, а малко по-късно тя намира убежище при леля си, която ѝ помага да си стъпи на краката и ѝ намира работа като кабаретна певица.

Въпреки това, тя продължавала да се съмнява дали изобщо става за певица. "Мислех единствено за танците – струва ми се това е моята стихия." Хората не харесвали изпълненията ѝ в кабарето и често са го заявявали гласно, но не защото не можела да пее, а просто защото никой не разбирал изпятото.

► Ал Пачино: "За хората, за които съществувам от време на време, аз нямам време."

След време тя събира смелост да участва на местен конурс за таланти и така на 17 ноември в 21 часа и 15 минути на сцената излязла Ела. Но… когато тя изпълнила първата си песен, в цялата зала отекнали възторжени реплики.

След години Ела разказва на саксофониста Бени Картър: "Тогава, там на сцената на „Аполо”, щом усетих тази искрена любов на хората в залата, взех своето решение – ще раздам гласа си на хората. Искам да пея."

Още от Известни

Макар и бавно, за няколко години Ела се измъква от лапите на гетото и успява да спечели сърцата на стотици. През 30-те суингът е завладял света, а Америка има своя най-красив глас – гласът на „черния славей”. Така започва бляскавата кариера на Ела Фицджералд.

От средата на 40-те години на 20 век се изявява блестящо на клубната сцена. Работи съвместно с велики джазови музиканти като Оскар Питърсън, Франк Синатра, Бени Картър, Дюк Елингтън, Нат Кинг Коул и др. Особено плодотворно е сътрудничеството ѝ с „краля на джаза“ Луис Армстронг – Сачмо, който освен неин музикален и сценичен партньор, е и музикален учител. Усъвършенства изкуството на вокалната импровизация до степен, че става първата джазова певица, чието пеене е равностойно на инструменталната импровизация на бенда.

Върхът на творчеството ѝ настъпва през 50-те години на 20 век, когато импровизационният джаз отново излиза на преден план, особено с появата на бибопа. Появяват се виртуозните изпълнения на джазови стандарти като „Hello, Dolly“, „Oh, Lady Be Good“, „How High the Moon“, записани в студио и повторени по съвсем различен начин по време на многобройните концерти из целия свят.

Споделя: „Когато импровизирам, винаги си се представям като тенор-саксофона в оркестъра“. През този период от особено значение е сътрудничество ѝ с Норман Гранц, с когото допринасят за издигането на джаза и приравняването му с „високото изкуство“ на класическата музика.

► "Любовта или е безумна, или не е любов..."

За пръв път от 83 г. Юпитер и Уран се срещат в Телец: какви изненади очакват всяка зодия
На фокус

60-те, 70-те и 80-те години на 20 век са период на напрегната и ползотворна работа, съпътствана от неизменната слава. Възрастта обаче си казва думата – концертите и звукозаписите стават по-редки, но отново са шедьоври. Последния си диск „All That Jazz“ Ела записва през 1989 година, три години по-късно в Уест Палм Бийч изнася и последния си концерт.

През 70-те Ела губи сестра си Франсис при автомобилна катастрофа, но въпреки тази, а и всички останали загуби, тя печели и много – 13 награди ”Грами”, Националния орден за изкуство, връчен ѝ от президента Роналд Рейгън, Почетен орден за принос в американското изкуство, връчен от Джон Кенеди, Почетен медал на свободата от Джордж Буш, както и своята звезда на Алеята на славата и над 200 записани албума. Въпреки това в края на живота си Ела ще попита – "Живях ли добре щом всичко това ми се случва?"

След болнични изследвания се оказва, че Ела има напреднала форма на диабет, на който вероятно се дължи и частичната ѝ слепота. Първата дама на джаза започва бавно да угасва пред очите на света. Макар съпротивата от страна на близките и да е била жестока, Ела взема твърдо решение – "Аз искам да се сбогувам с публиката си". В медиите плъзва слухът, че този прощален концерт е невъзможен. Но Ела за пореден път демонстрира силната си воля и високия си дух – през 1991 тя е стъпила здраво на сцената на Карнеги Хол и повече от 4 часа не слиза от там.

► 10 велики цитата от любимите ни романтични филми

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

След това като че ли всичко започва бавно да се снижава, докато не угасне напълно. През 1993 година диабетът започва все повече да руши организма на Ела. Той става причина тя да загуби и двата си крака и да ослепее напълно. В тези последни мигове от живота ѝ край нея са доведеният ѝ син Рей и внучката ѝ Алис.

Често преди смъртта си Ела споделяла със сина си: "Искам да се превърна във въздух, искам да ида там горе, не при Бог, а на Луната. Там е по-близо до Земята. Искам да стана въздух. Въздух, който да разнася смеха на Алис и песента на птиците."

На 15 юни 1996 година Ела е намерена мъртва от внучката си. В едно телевизионно интервю през 2008 Алис казва:

"Аз никога не видях баба да пророни и сълза. Често пъти е разказвала живота си като някаква тъжна Андерсенова приказка, която няма за цел да натъжава, а само да ни направи по-добри. Аз мисля, че музиката ѝ продължава да прави това с нас и до днес."

Прочети още: