За сърцето, чувствата ни и още нещо...

За сърцето, чувствата ни и още нещо...
Снимка: Thinkstock

Наскоро разбрах, че в йога изразът "Намасте" означава: "Божественото в мен приветства и се свързва с божественото в теб" или "Аз се покланям на теб", а сключените за поздрав длани олицетворяват моето сърце, което е толкова нежно и ранимо, както твоето сърце.

Поводът да напиша следващите редове е безкрайно банален и прозаичен – Edna най-обикновена градинка пред блока, в който живея от 33 години и поддържам от 10.

Преди няколко дни, прибирайки се от работа, видях две зейнали като паст дупки, във всяка от които можеше да заровиш голямо куче, обградени с по един бордюр. Цветята, които се намираха в тях, бяха изкоренени, смачкани и безжизнени. Вътрешно предполагах на кого е дело, но тайно се надявах да са ремонтни дейности от общината.  

Събрах оцелелите от тях и ги засадих отново, но сякаш ми бяха отнели нещо. Два-три дни по-късно, отново като се прибирах, видях предполагаемите съседи – новодомци, да зариват дупките и да ги засаждат, като изваждат останалите живи цветя и ги пренасят в "новата" градинка.

Разсаждали нарцисите и зюмбюлите по време на цъфтежа им, защото иначе нищо нямало да стане от тях. А що се отнася до "простия здравец", голяма работа – можело и без него.

Но те не знаеха, а и не бяха питали, за да знаят, че този здравец беше символът на входа – спомен за Edna жена, която го беше засадила в първия ден на пристигането си, като първи жител, преди 33 години и която отдавна не беше между нас.

Разбира се, скандалът беше неизбежен. Излязох виновна, че се заяждам и съм против новите и хубави неща. След него не можах да спя цяла нощ, а и следващите дни, и нощи не спирах да мисля.

Аз ли бях кривата или те бяха правите? Защо пазим собствените си сърца и чувства, искаме да не ни нараняват, а не ни пука, когато нараняваме другите и дори още по-лошо – доставя ни удоволствие?

Сутринта, когато отивах на работа, ме блъсна заглавието на някаква реклама "Всеки срещу всеки". До там ли сме стигнали и към това ли ни водят, да се самоунищожаваме – всеки срещу всеки?

Поразрових се и видях, че това е перифраза на текст от книга на Томас Хобс от 1651 година, според който естественото състояние на човек е конфликтът, породен от съперничество, неувереност и желание за слава. Явно за почти петстотин години обществото не се е променило изобщо и дори напротив – става по-лошо!  

Наистина ли сме толкова неуверени под самочувствието и мускулите, които демонстрираме, че унижавайки и нападайки другите, избиваме собствените си комплекси и агресия? Така ли трябва да възпитаваме и децата си – да обиждат и мачкат останалите?

Кого обаче мачкаме – слабите и беззащитните? Къде останаха "човещината" и "хуманността" на обществото ни? Това ли е начинът - ако искаме мир, разбирай нашата диктатура, да се готвим за война – да унищожим тези, които ни се противопоставят.

Или като Христос – ако ти ударят едната буза, подай си и другата – да стоим, да се подчиняваме и да мълчим. Вярно ли е, че доброто побеждава злото? Ако се огледаме около нас, какво ще видим – добро или лошо?

Добрата новина не продава, но лошата – винаги! Защо доброто винаги се наказва? Дори Маркиз дьо Сад озаглавява прословутото си произведение "Жюстин или неволите на добродетелта".

Защо когато започнем да правим нещо ново трябва винаги да разрушим старото?

Един познат преди време беше казал, че ако искаш да построиш къща, трябва да събориш старата. Това е лесният вариант. По-трудното е да съхраниш старата, да се грижиш за нея и да я приспособиш към новите си потребности. Дори и държавата ни – всяко ново правителство, вместо да вземе добрите неща, отрича и заклеймява старото.

И започваме всеки път от начало. Започваме или стоим на едно място? Съседите ме обвиниха, че ако не правя нищо в момента, по-добре да не им преча. 

Какво обаче означава да правиш нещо?

Чупенето на пейки и улични лампи, късането на седалките в автобусите, поругаването на паметниците също е правене на нещо! Това ли искаме?

Твърде много въпроси "Защо", на които не мога да дам отговор!

Мислите препускаха като луди коне – бясно и в различни посоки в главата ми, без да мога да ги стигна. Оставих ги да лудеят. Поне там нямаше на кого да пречат. Само се моля, преди да нараним сърцето и чувствата на другите, да се сетим за собственото си сърце, ако нас ни наранят.

Автор: Мария Димова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти