Нека да говорим... Как ни наричат и как се наричаме. В какво се вричаме и на какво се обричаме. За различната представа на другите за нас и на нас за себе си. За това какво виждаме в себе си и как успяваме да го покажем на света.
Истината е, че невинаги всичко зависи от желанието ни. Случвало ли ви се е да започнете нещо и да не го довършите, да мислите за нещо и да не можете да го формулирате? А успеете ли, то се оказва много по-различно от това, звучало в съзнанието ви.
Днешният човек е прагматик. Забързан, залисан, но с широко отворени сетива, стане ли въпрос за теории на конспирацията.
Чуваме определения за себе си, различни истории и мнения, толкова забавни понякога, толкова невероятни, че от тях може да си помислите или че сте герой в нечий безкраен филм (в главата на някого), или че това не сте вие. След забавната част обаче настъпва разочарованието.
Разочарованието от дребнавостта на хората, от това, че сте предмет на разговор в устите на "малките" хора. Защото именно те си позволяват да говорят за другите, оцветявайки ги в краски само, за да запълнят ежедневието си.
Тъжно е, че толкова невероятно богат, пъстър и пълен с безброй думи речник като този на българския език, бива окастрян и вместен в устата на хора, способни да извлекат само малка част от него. Те не се интересуват кой си и какъв си. Вместо това си създават свой образ за теб. Но какво пък, те няма да могат да опишат насладата от глътките кафе, събуждащо сетивата им. Няма да успеят да се насладят на игривата страна на очите и жарта на купонджиите.
Защото това е само едната страна. Другата е и в очарованието да не можем да се изразим, когато най-много ни се налага. Да се почувстваме като кръгли глупаци за пет секунди, а после да замажем положението с усмивка и нов опит да бъдем разбрани. Чарът да намериш това, което искаш, се корени в това да се научиш да използваш точните думи на точното място, да можеш да твориш и създаваш истории, красиви, логични, заслужаващи внимание.
Такива, които описват хората в пълнота с недостатъците им и наблягат на позитивното.
Интересно е как съдим хората - по делата или по думите им?
Ще ги познаем по малките неща. По непреднамерените жестове, по невъздържаните реакции на радост или гняв.
Това е импулсивната ни страна, тази, която не сме успели да изгладим. Защото израствайки, човек се променя. От нещата, които вижда, от средата, която го заобикаля и от модела, на който е избрал да подражава.
Грешно ли е да се опитваш да бъдеш някой друг? Как ще си друг, когато си себе си? Родили сме се оригинали, защо трябва да умираме като копия?
Единственото, което можем да се опитаме да направим, е да подобрим своята собствена версия. Заради себе си. Заради това, което ни прави щастливи.
Защото в края на деня, събличайки материалното, оставаме само по себе си, по душа и емоции. По моралното.
Автор: Елена Мена
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
