Просто защото нямаше нищо случайно

Просто защото нямаше нищо случайно
Снимка: Thinkstock

Здравейте,

Казвам се Гергана Станева и съм голям фен на сайта ви. Допада ми вашата концепция, нещата, които публикувате и най-вече това, че публикувате авторски текстове с мнения, възгледи и преживявания на обикновените хора. Които обаче в своята различност и уникалност се превръщат в безценни и необикновени участници в развитието на Edna.bg.

Бих искала и аз да се присъединя към вас със свой авторски текст. Направен като разказ, но споделям, че е по действителен случай. Надявам се да ви хареса. А ако не - ще се пробвам отново със следващ такъв, защото признавам, моята стихия и това, в което се чувствам най-добре, е да пиша...

Благодаря предварително за вашето внимание. Приятно четене и от все сърце ви пожелавам да продължавате да вървите напред и нагоре и да казвате всичко това, което казвате досега и още повече...

Сърдечни поздрави,
Гергана

Тя беше зареяла погледа си през голямото стъкло на прозореца. Виждаше реката - сива, обвита в мъгла и безмълвие, плаха и самотна, непомръдваща от сковалия я студ. Само птиците, които се рееха над нея ѝ напомняха за живота навън. За това, че някъде там, отвъд душата ѝ, имаше друг живот, друг пламък и друг смисъл. Които движеха света и пулсираха заедно с нея.

Момичето присви очи. Мислеше си по колко сходен начин се чувстваше в този момент. Беше с толкова цветни същност и облик, а с толкова сива в този момент душа. Толкова самотна и търсеща, плаваща и очакваща птиците, живи и радостни, да я изпълнят с въздух и топлина.

Точно като реката.

Замъглените ѝ очи се отместиха съвсем небрежно при споменаването на името й. Едва тогава се сети, че не беше сама на масата в заведението. Двама скъпи за нея приятели бяха там. Говореха помежду си. И в стремежа си да я откъснат от замечтаното ѝ състояние, се опитаха да я намесят и в разговора си. Държаха на нея. Затова не искаха да я виждат толкова тъжна и угрижена. Бяха свикнали да се радват на цъфтящата ѝ усмивка постоянно. А сега сякаш беше в някакво друго измерение, извън тяхната компания.

А тя харесваше това заведение. Обичаше да идва тук заради гледката, която ѝ се предлагаше от прозорците. Цялата разгърната красота на реката, която обожаваше. Обожаваше великолепието ѝ, обожаваше сменящите се според настроението ѝ цветове, играещата ѝ с лъчите на слънцето повърхност... а дори и самотата ѝ... кротка, примирена, шепнеща...

Тя се усмихна на приятелите си. Опита да вкара обичайното си чувство за хумор в темата, която обсъждаха. После отново беше погълната от гледката навън.

След малко чу мъжки глас близо до себе си и това моментално я изкара от забвението ѝ. Извърна глава от реката в срещуположната посока. Направи го механично, по-скоро от любопитство. Направи го уж за кратко. Но погледът ѝ се задържа повече отколкото имаше намерение.

Там, пред себе си, срещна най-красивите и дълбоки сини очи, които някога беше виждала. Така потъна в тях, че забрави благоприличието и обноските, на които беше научена.

Открехна съвсем леко устните си. В тихо удивление. Не беше виждала такъв мъж. Почувства как сърцето ѝ запулсира силно и бясно. Остави се, и то съвсем доброволно, този мъж да завладее погледа ѝ, а после да обходи с очи сякаш цялата ѝ душа. И тогава затаи дъх. Все едно току-що бяха разкрили най-голямата ѝ тайна.

Смути се. И наведе глава. Усети как кръвта нахлува в главата ѝ. Не беше виждала по-красив мъж с по-искрящи и примамливи сини очи. Сякаш беше излязъл от някое модно списание, диктуващо идеалната визия на съвременния Дон Жуан. Стилът му беше безупречен, татуировката – налице и на... място. Всичко, струящо от него говореше за мъжество и мъжки хормони в изобилие. До побъркване.

След появата му нищо не беше същото. Реката беше категорично пренебрегната, а приятелите ѝ – в разсеяно статично положение. Всеки път, колкото и да се опитваше да го избегне, погледът ѝ попадаше на него. А по-ужасното беше, че и неговият отвръщаше с още по-голяма сила и магнетизъм.

И настъпи време да си тръгват. Тя стана. Облече якето си бавно и замислено. Погледна за последно през този ден към реката. Тихо се сбогува с нея. После направи няколко крачки към изхода. Мина покрай масата му. Погледите им потънаха един в друг. Отново.

Тогава той стана от мястото си. Приближи се към нея с пламтящи очи. Тя го погледна не по-малко очакваща, объркана, изненадана и развълнувана. Той хвана ръката ѝ и максимално доближи лицето си към нейното.

- Къде мога да те видя довечера? – прошепна с плътен, дрезгав глас.

Тя се взря в очите му. За миг му се отдаде. Но после разумът ѝ тръшна с юмрук по масата и изкрещя.

- Довечера съм ангажирана...

Настъпи кратка пауза. Изгубване един в друг. И леко объркване.

- А утре? Кога мога да те видя отново? – попита той още по-уверено от преди.

Сърцето ѝ закрещя, че може да е с него всеки следващ ден. Завинаги. Но страхът отново се приплъзна и завладя разума ѝ.

- Може би... някой ден... – прошепна тя и се усмихна. Не беше убедена в думите си, но и вложи цялата си надежда в тях.

Той само отвърна на усмивката ѝ. Стисна по-силно ръката ѝ и после я пусна. Погледна я за последно и каза:

- Нека да оставим случайността да реши...

Обърна се и закрачи с уверена, хищна походка към масата си. Тя също се обърна и тръгна в обратна посока. Остана замислена върху думите му...

Нямаше нищо случайно.
Дори и реката, потънала в студ и самота през зимата, в един момент биваше галена от слънчевите лъчи на лятото и залеза на идващата нощ.

Просто защото нямаше нищо случайно.

Автор: Гергана Станева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти