Здравейте,
Всеки ден пия сутрешното си кафе с вашите рубрики и се зареждам с откровенията и позитивизма, които струят от тях. Изпращам ви моята кратка история, която написах, вдъхновена от историите на вашите читателки. Тя е съвсем обикновена и може би няма да се открои на фона на останалите, но за мен е най-хубавото, което ми се е случвало и я пожелавам на всеки, който се е понесъл по течението и е забравил или не оценява дребните човешки радости, които ни правят истински щастливи. Поздрави, много успехи и нови читатели ви желая и продължавайте да ни радвате както досега!
След дълга и преизпълнена с неоправдани очаквания осемгодишна връзка, успях да събера мислите си, да анализирам чувствата си и да поема риска да съм свободна, макар и с тъжната перспектива да бъда сама. По същото време ми се случиха и още две повратни събития – претърпях тежко неочакваната загуба на майка ми и от работата ми предложиха по-висока позиция в друг град.
И тогава, тъжна и самотна, свикнала винаги да планирам и организирам нещата си месеци предварително, взех решението си за една (дори небезсънна) нощ - да започна живота си отначало, в големия град и неговата хаотичност, дистанцираност и анонимност .
Не е нужно да изброявам пречките и неуредиците, с които се сблъсках – като сама жена и неактивен шофьор, но лека-полека, с течение на времето нещата от битов характер се уредиха. Най-тежка за мен, в тези дълги месеци на адаптация, беше самотата.
Преди да се преместя, си мислех, че на новото място имам много приятели и познати, с които редовно ще се виждам, но се оказа, че големите разстояния и семейният им (вече) начин на живот, са основателни причини, заради които тези мои очаквания се оказаха напразни.
Ето защо се вкопчих в работата си и желанието ми за професионално развитие, които в началото ме крепяха, а впоследствие ме затвориха в себе си. Приех самотата си и дори свикнах с нея, тежаха ми най-вече късните прибирания вечер в тъмния и тих апартамент, в който нямаше топлина и никой не ме чакаше.
Макар, че обичах работата си, нерегулярното получаване на заплатата и извънработните работни срещи, пътувания и ангажименти, ме караха да се чувствам още по-сама и неудовлетворена. Но все си мислех, че макар и относително, това е единствената ми сигурност - в крайна сметка нали затова бях предприела това преместване...
Не съжалявам за този период от живота си, тъй като именно в него, на работа, намерих прекрасни приятелства и познанства и без въобще да очаквам, срещнах НЕГО - най-добрия човек, който познавам и който ме направи част от живота си. Той ми помогна да изляза от носенето по течението и летаргията, в които бях изпаднала, беше с мен и в хубавите, и в трудните ми моменти, показа ми какво значи истинска и безусловна любов, научи ме да вярвам в собствените си възможности, да уважавам и обичам себе си и най вече да се почувствам жива, пълноценна и щастлива.
Благодарение на него осъзнах, че няма нищо по-важно и безценно от щастието в личния живот.
С новото си самочувствие и с неговата постоянна подкрепа успях да се откъсна от работата, която вече не обичах, смених не една и две позиции в различни компании, но вече без да влагам толкова лично отношение и привързаност.
Приемах и ще продължавам да приемам всякакви нови предизвикателства и промени, защото вече знам, че вечер като се прибирам вкъщи, става някакво необяснимо вълшебство и цялото делнично напрежение и притесненията изчезват, къщата е топла, уютна и усещам, че съм чакана, обичана и желана.
Остава само най-хубавото да ни се случи – в някой (близък, надявам се) ден, да станем родители на детенце, на което да дадем цялата си любов и всичко най-хубаво и добро от нас.
А това всъщност е най-важното. Другото...просто няма значение!
Автор: Светлозара Атанасова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
