До първата ми любов

До първата ми любов
Снимка: Thinkstock

Моя първа любов, как си? Добре? И аз съм добре! Колко време мина само, а? Направо не мога да повярвам как лети времето. Какво става с теб?

И след тези думи се започват едни разговори за живота, щастието, обратната страна на щастието и ей такива други важни и интересни работи.

Времето е като някакъв чук, който ни натиска все по-надолу и надолу, докато не ни заличи напълно. А ние сме длъжни да свикваме с това. Косите ни ще посивеят, бръчици ще "украсят" лицето ни, погледът ни ще се замъгли. Питам се, в такива моменти какво ни държи живи, какво ни кара да се усмихваме, живецът къде е…?

Младостта, моя първа любов. Когато всичко беше пролет, когато дръвчетата цъфтяха, цветовете още не бяха изгубили краските си, въздухът беше по-чист, а храната по-вкусна. Беше модерно да сме "офлайн", беше модерно да се обичаме.

Трептяхме, когато чувахме телефона (домашния!) и седяхме часове в коридора (на студа), за да си говорим, докато наш’те не ни се скараха, че закъсняваме за вечеря.

Отваряхме пликовете за писма, стискахме писмата, миришехме ги, плачехме и се смеехме над тях. Живяхме, любов моя, живяхме! И то какъв живот само! Пълнота на дните, нестихващи емоции. Нямаше болест, нямаше глад, нямаше безпаричие и безработица. Имаше въздух. И цвят. Имаше смисъл.

Сега сме болни. Всички сме болни. От гадна проказа, която ни разяжда отвътре. От цялата тази блъсканица – за пари, за престиж, за власт, за надмощие, за градския транспорт! И зарязяваме и другите с тази болест. Никой не ги зарязява с любов. То е като прозявката – виждаш от другите и започваш да правиш същото – онзи има пари, онзи има кола, онзи има жена-манекенка, онази има богат мъж тип "мутра".

А аз какво имам? Аз имам любов. Стара, нова, прашасала, лачена… няма значение каква. Имам я. Имам я и я пазя в себе си.

Защо те обичам ли? Защото ухаеш на детство. Ухаеш на сигурност. На чистота. Мирисът ти е на ненакърнени и незамърсени спомени. Писмата ти топлят душата ми, макар да ги чета рядко. Снимките ти (на хартия!) карат бръчиците да потрепват. В какво ли? В усмивка! И не усмивката на старата жена, а усмивката на малкото момиче. На момичето, което имаше мечти и идеи за света.

Обичам те, защото ти връщаш онова момиче. Връщаш ме там, където имаше живот. Връщаш ме на единственото място, на което принадлежа.

Автор: Дияна Антова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква суперсила би искала да притежаваш?

Оферти