10 секунди доверие

10 секунди доверие
Снимка: Thinkstock

- Вдишай, довери се, полети, издишай!

Слушах тези думи вече половин час. Да, де, ама как да стане?!

- Направи го! Вдишай, довери се, полети, издишай! Хайде, момиче!

Отворих очи, само бялата стена ме гледаше. Извърнах глава назад и хвърлих ядосан поглед на шашавия инструктор. „Хайде, момиче”, ли?! Не беше по-голям от мен, напротив! Освен това, не бях някоя от неговите ученички! За какво момиче тогава говори?!

Опрях ръце в стената и се обърнах още малко. Открих с очи оператора, който потропваше нервно с крак и поглеждаше часовника си, и го попитах:

-Колега, припомни ми защо се качих тук?

-Защото „голо” интервю не ти върши работа, защото ти трябват кадри от занятието и защото „най-добре е лично да изпиташ всичко”!!! Последните думи са твои, така че ако обичаш, действай! Нямаме никакво време!

От телевизията ми звъннаха поне стотина пъти... – операторът наистина беше изнервен до крайност от моята нерешителност, а явно и от суетността, проявена от мен преди около половин час.

Обаче преди половин час, в края на интервюто с шашавия инструктор, всичко изглеждаше толкова лесно. Качваш се на стъпалото, на височина метър и половина от земята, заставаш с лице към стената и с гръб към тийнейджърите, доверяваш им се и се отпускаш назад в техните ръце! Падаш в техните ръце, да бъда по-точна! Е, преди това политаш ... ама първо трябва да им се довериш...

Погледнах децата зад мен. Ами, да, бяха си деца на по 15-16 години. Милите! Вече половин час стояха в две успоредни редици, протегнали напред ръце, обособявайки легло, в което аз трябваше да се отпусна.

И никой от тях не мрънкаше! Бяха дошли във физкултурния салон на поредното занятие на шашавия инструктор /трябва да спра да го наричам така/, посветено на доверието, без да подозират за желанието на една репортерка да блесне с интересен видеоматериал в сутрешното предаване на следващия ден!

-Вдишай, довери се, полети, издишай! – гласът на инструктора ме стресна.

Обърнах се отново с лице към бялата стена и съжалих, че преди половин час попитах „А може ли и аз да пробвам?” На, ти сега! Защо ми трябваше? А, да! Да блесна утре пред зрителите! И с какво ще блесна? Със страха си! Браво! И още? С невъзможността да се доверявам! Браво! И още? ...

- Виж! Ще стоим тук, докато го направиш! Разбери! Качиш ли се веднъж на стената, няма връщане – гласът на инструктора ме стресна отново. – Все някога ще се довериш и ще полетиш! Хайде всички да повторим – вдишай, довери се, полети, издишай!

И децата, някои усмихнати, а други леко отегчени, повториха думите, почти като заклинание.

- Десет секунди! Толкова трае всичко – само десет секунди! – обади се операторът.

Обърнах се рязко към него и го разстрелях с поглед.

-Какво?! – ухили се той. – Засякох ги, когато децата се качваха и политаха. Хайде, де! Направи го! Така или иначе ще ни обесят в телевизията, защото се забавихме, поне да имаме кадри...

- Добре! Ще го направя! – казах аз, по-скоро на себе си, отколкото на него.

За пореден път се обърнах към бялата стена. Прокарах леко ръце по нея и после ги прибрах до тялото си. Затворих очи. Да се доверя...Да се доверя на хора... Да се доверя на непознати хора... Да се доверя на непознати хора, които не виждам... Не съм знаела, че имам толкова много проблеми... Вдишай, довери се, полети, издишай! Всъщност това не е ли животът?!

Вдишваш въздух за първи път, доверяваш се на непознати хора, политаш и ...издишваш за последен път! Десет секунди! Един живот! За да полетиш, трябва да се довериш... Доверие! До-верие! Да стигнеш до вярата, а след това? Да имаш вярата, а след това? Да носиш вярата, а след това? Има ли след –верие? Леко стиснах пръстите в юмруци...

Вдишах, доверих се, полетях и издишах!

Физкултурният салон се взриви от виковете на всички, които чакаха моето доверие... Виж ги ти, тези деца-тийнейджъри, не ме изпуснаха! И така се радват за мен!

Погледнах оператора. Направи ми знак, че имаме кадрите и започна бързо да събира техниката.

Инструкторът се приближи и ме тупна леко по рамото:

-Усети ли го?

Погледнах го право в очите! Значи не съм само аз?! И други знаят, че следверието се нарича ...щастие!  

Автор: Диляна Радославова

Още текстове на Диляна: 

Машинка за сърми

Един обикновено луд ден

 

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти