Има дни, в които просто ми се мълчи. Не искам да пиша, не искам да ям, не искам да пия вода, не искам да съществувам. Мечтая в такива дни. Само това правя. Мечтая да не съм част от тоя свят, в който животът си отива за няколко секунди. Свят, в който нямаме време да си кажем, че се обичаме. Свят, в който сега ни има, а утре сме изчезнали. Всичко е толкова временно. Обидно временно е.
От няколко дни чета непрекъснато за катастрофата край Своге. Чета и изпадам във всякакви състояния – ту се натъжавам, ту се ядосвам, ту се вбесявам, ту изпадам в тиха вътрешна истерия. Но най-вече се чувствам безсилен. Какво мога да направя аз, бедният поет, в тоя случай? Нищо. Нищичко.
Лошото вече се е случило. Нито мога да върна седемнайсетте жертви, нито мога да изцеря ранените, нито мога да избърша сълзите от очите на децата, станали свидетели на трагедията, нито мога да изтрия спомена от паметта на останалите пострадали. Мога единствено да стоя и да слушам какво говорят по новините, докато в един момент не ме хванат лудите и не си изхвърля телевизора през терасата.
Простете, ако ви напрягам. Не ми е това целта. Обзела ме е жестока тъга. Тъга, не защото аз съм бил там и съм загинал. Тъга за другите. За сънародниците ми, които не са подозирали, че качвайки се в този автобус повече няма да слязат от него. Човек никога не е в състояние да си предвиди съдбата. Мислиш си, че си тръгнал на разходка, а зад ъгъла те дебне смъртта ти. Мислиш си, че отиваш на екскурзия, а всъщност отиваш под земята. Какъв живот, какво нещо...
Тая временност на нашето съществуване винаги ме е хвърляла в потрес. Тая пуста тленност на телата. Тук някой ще каже, че земният път е началото, а не краят. И може би ще се окаже прав. Проблемът е, че никой не се е върнал оттам, за да разкаже. Иначе щеше да бъде прекалено лесно и предвидимо всичко. Нямаше да го има страхът от умирането, от неизвестността. Неизвестността, която ни кара да треперим отвън навътре, защото нямаме представа колко ни остава от пътя. Години ли, дни ли, минути ли...
Последно, но съвсем не по важност – искам да се обърна към държавата:
Българийо, не дни на траур ще те спасят, а възмездие и справедливи наказания за виновниците. Родино мила, ти страдаш, ти губиш своите чеда, ти изчезваш! Стига сме ходили в черно и сме мълчали в знак на почит към загиналите по един или друг повод българи! Трябва тоя който е виновен – да си поеме последствията. Докато престъпниците се измъкват – престъпления ще продължава да има. Така искам да завърша.
Прочетете още:
"Обичам те" - най-красивата дума, която светът познава
Пусни сигнала, ако не си заспала...
За ползата от това да бъдем единни
