Ако съм ви трън в очите, ще вините за това образованието! Е, вярно, че то за всичко ни е виновно през последните двайсет години. А за мен – в буквалния смисъл, тъй като съм резултат от любовта на учителка по разпределение в малко средногорско селце и местен юнак.

Аз с много разбиране съм изчакала да мине тържеството за 24 май и едва тогава съм тръгнала да се раждам. А на 15 септември мама се върнала при учениците си. Не било хубаво децата да се объркват с нов човек, разсъдила тя.

На моя първи 15 септември не беше с мен, посрещаше нейните поредни първолаци. Същото се повтори и с Празника на буквите и всички тържества за Осми март. Нищо, че винаги изпълнявах важни роли в драматизациите на приказки; пеех народните песни, чути от нея, докато готви; пишех стихове, за които всички ме потупваха по рамото...

Освен мама, която категорично отказваше да се премести в училището пред блока ни. Защото не било възпитателно да работи там, където учат децата й. Рождените, имам предвид. Понеже изразът "едно от моите деца" беше начало на изречение с поне 30 възможни продължения.

А тя имаше слабост най-вече към по-неуспяващите си деца. Аз бях от успяващите... Дълго на глас размишляваше за причините, поради които за тях ученето се случваше като бягане с препятствия. Ядосваше се, когато бяха неглижирани, травмирани от семейни драми, бедност, болест. Тя безпогрешно идентифицираше мъката в детските им сърчица и се опитваше да се бори с нея посвоему – кога с морална подкрепа, кога с торба картофи.

Мама имаше червило. Слагаше го два пъти в годината – на 15 септември и 24 май. Това бяха големите дни в нейния житейски ритъм.

Благодаря ти, мамо! Благодаря ти, че беше толкова свестен човек. Нямам нито един повод да се срамувам от зеленото ти палто, с което изкара детството ми, от двете рокли, които сменяше, и малките ти прилежно изрязани нокти. Ти не беше кралицата, с която малките момиченца се фукат, припознавайки себе си.

И въпреки това, аз припознавам с гордост гена ти. И ти благодаря!