Непрекъснато говоря за това, че ако говорим за лошото, ако мислим за него, ако живеем с него – то става наша същност, то става наш свят. Все пак да не забравяме – в началото бе Словото. И ако ние говорим за това колко е лош животът ни – той наистина става лош! Често обичам да казвам тази стара поговорка: "Ако за едно куче кажат сто пъти, че е бясно, то побеснява."

Едва ли мога да обясня в тази Колонка механизма на тая долнопробна автосугестия, при която човекът, който си повтаря непрекъснато, че е нещастен, става нещастен. Трудно е да обясня с пет реда механизма на побесняване на кучето.

Старите и умни когнитивно-поведенчески терапевти добре знаят, че ако се мръщиш непрекъснато - и емоциите ти стават намръщени и животът ти става блудкав и противен. Не само действията зависят от мислите и чувствата ни. Но и обратното - мислите и чувствата зависят от действията ни!

Усмихвай се упорито и ще забележиш, че ставаш малко по-щастлив.

Как?

Ами най-малкото – заради благородното себенадмогване, което си извършил. Става ти хубаво от това, че си показал сам на себе си силата си – и вместо да се отдадеш на омерзение и мръщене, наложил си на себе си светла усмивка!

И освен, че както действаме, така се чувстваме, но също и каквото говорим, така се чувстваме. Този, който псува, той си осигурява чувства именно като на псуващ човек – низки и злобни. Този, който рецитира стихове на Вазов или Дебелянов, той си осигурява по-други чувства. Благородни някак. Възторг или красива тъга.

Но има един такъв въпрос, който приканвам да си зададем: "А искаме ли ние да се чувстваме добре?" Аз разправям тук: "Говорете мило, умно и вежливо и ще се почувствате по-добри и по-щастливи, защото и мислите и чувствата ви ще станат по-светли." Давам си разни съвети.

Но правя ли си сметка, че може би много от нас чисто и просто искат, желаят, страстно обичат - да са измъчени, отчаяни и озлобени?! И затова, вместо да укротят действията си и да облагородят речта си, те се отдават на зверско псуване на живота...

... на плюене и на ръмжене, и на некрасиви и зли постъпки. Отдават им се и ето – самият им живот става мръсен и вонящ ад.

Отново казвам: "В началото бе Словото. Нека не забравяме и за миг това."

И така. Аз обикалям страната и навсякъде говоря за това. За това как трябва да си налагаме - сами на себе си, да бъдем мили към другите хора, да бъдем добри един с друг, вежливи, усмихнати и умни в постъпките си.

Да си налагаме благородство на говоренето и на действането – дори и в най-простичките и дребни постъпки. И оттам и мислите ни ще стават лека полека по-благородни и смислени. А който има светли и добри мисли, той, повярвайте ми, има и добро чувство за живота. Той е доволен човек. Щастлив.

Ще кажа това, което съм казвал неведнъж: "Дори в кошмара на концлагерите "Освиенцим" и "Дахау" е имало художници, които продължавали да рисуват и музиканти, които продължавали да свирят. А там е имало и газ циклон В и крематориумът не е спирал да пуши... Но тези хора там са имали колосалната воля да се усмихват! Да творят! За да възтържествува несломимият човешки дух!"

Тоест, някак си се получава така: Те са искали да бъдат щастливи, въпреки, че това е изглеждало чудовищно невъзможно!

Докато ние не искаме да бъдем щастливи... въпреки, че не би било особено трудно да бъдем.

Такъв е моят извод. Някак си – не искаме.

И за това няма никакво смислено оправдание.

Обикалям страната. И си налагам да говоря бодро, да се усмихвам, да не мънкам, да не злословя срещу живота и да не черногледствам! И по този начин да си осигуря и чисти и ведри мисли... и светли и хубави чувства. За да бъда щастлив, разбирате ли? Аз просто мисля за себе си!

И знаете ли, по дяволите, получава са даже някак магичнo. Някаква особена мистична сила се намесва.

И не просто в моята душа, не просто в химичната лаборатория на мозъка ми, просветва и става по-хубаво... ами и в самата действителност (която - ние знаем – едва ли съществува, освен в главите ни) се случват неща, които правят света някак по-благ.

Отивам в Сопот. И там аз вдишвам въздух. О, планински въздух! Като бистра ракия, като бистра вода, като бистър живот!

И си казвам: "Ще говоря за добро. Ще обърна гръб на клеясалия предразсъдъчен песимизъм! Та това е градът на таткото на нашия ентусиазъм – татко Вазов! О, хубаво е!"

И се подготвям за моята реч пред хората.

И отивам там – в читалището. И кой е там?

Сега – гледайте, защото идва, ето го - вододелът между лошото и доброто. Чуйте: Аз мога да опиша и да почувствам всичко това, което се случи после като нещо жалко, нищожно, отчайващо и тъжно. Но аз го видях, почувствах и осмислих като нещо чудесно, весело и прекрасно! Аз направих своя избор. Да видя нещата по хубавия начин! Защото винаги сами (без да съзнаваме естествено) избираме дали да виждаме нещата черни или бели.

И на срещата ми с читатели първи се появи поетът от Карлово бай Върбан! Нисичък и чист като лястовица човек, бивш клисар със сини очи и бели изкуствени зъбки. Старичък и величествен хипар на петдесет и пет, посрещал слънцето и пил мастика преди четиридесет на скалите на Созопол, когато аз съм бил на пет. Четящ с възторг Буковски и Керуак, пишещ стихове с вдъхновената чистота на Вазов, скачал от четвъртия етаж заради някаква минала лудост, живял диво, кротко, бедно и вдъхновено в красивия си град! Дойде специално заради мен. И се прегърнахме!

"Какво правиш, бате?" – попитах го. "Ами – играя в самодейния театър" – каза ми той и се усмихна умно и срамежливо. Тихите гении са срамежливи, по дяволите! Запали цигарка.

А после дойде и кой? Че как кой друг – моят приятел, архитектът-тромпетист Филипо, който се учеше да кара парапланер над Сопот и беше почернял прекрасно над хубавата си ботевска брада. И той каза: "Нося и тромпета си, за да посвиря заедно с тебе!" И го извади и веднага засвири темата от "Междузвездни войни". Чудно! Филипо гледа пчели в кошер на балкона си, близо до площад "Възраждане" в София! О, Боже! Велико!

И след това дойде и бай Георги – моят домакин, който беше мъдър осемдесетгодишен македонец, заселен под Балкана и пълен с македонски истории, чието начало се губи чак някъде във времето на Самуил. И бай Георги ми стисна ръка и ми се усмихна...

И после дойде местната писателка - госпожа Мария, която беше с плюшена червена шапка и невиждано елегантно сако от деветнадесети век, а самата тя беше родена чак някъде в началото на двадесети. Тя ми подари книгите си, в една от които се разказваше за отвличанията ѝ от извънземни. Аз се зачетох и открих, че въпреки странния си вид, тя пише учудващо умно за Дарвиновата теория и за Космоса... и аз ѝ се поклоних, и си поговорихме, и тя се оказа Edna извънредно мъдра и проницателна стара дама.

И после аз говорих и говорих – час след час – на малката умна и втренчена в мен публика, а Филипо тръбеше с тромпета си зад мен, и самото вдъхновение витаеше над нас и духовете на Ботев и Вазов витаеха над нас, но и на Верлен и на Керуак и всички вдъхновени и велики духове витаеха над нас. В Сопот!

И аз приключих и всички гледаха мен и над мен и нагоре. И аз казах само това... И го казах на себе си:

"Благодаря ти, вдъхновена България!"

Вдъхновяваща България.

Това е.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.

Добави ни в предпочитани източници в Google