Класната стая на децата бежанци

Класната стая на децата бежанци
Снимка: Илиян Ружин/TimeHeroes

Опашката се вие още от 9 сутринта, въпреки че някои от чакащите ще влязат в десет, други чак в един следобед. Не точно се вие, по-скоро седи по дупе на пода, подпира стената, бъбри си, измисля дяволии, виси отвън по прозорците, бута се кой ще влезе първи, а думкането от външната страна на вратата така или иначе няма да спре в следващите пет часа. Да се твърди, че напливът за това училище е голям, би било твърде меко казано, разказва Елена Друмева от TimeHeroes.

Една от причините е, че на място като това децата просто нямат друго интересно за правене. Втората причина е, че в игралната класна стая на Мама Джил и Сейди е суперяко. Влизаме ли?

Някои правила

Нека се разберем от самото начало – никаква агресия. Ако налиташ да се биеш, сори, днес ще трябва да си тръгнеш. Ела пак друг ден и започни на чисто. Това правило на практика се явява малко излишно тук, защото почти никога не се е нарушавало. „Ако трябва да съм честна,” повдига вежди Мама Джил, „поведението на децата в този лагер е просто фантастично в сравнение със занималнята ми в Англия.”

Второ правило – играчките не напускат класната стая. Ето това вече си е сериозно и се въвежда след като едно момиченце в началото всеки ден си тръгвало с всичко, което човек с нейните габарити може да скрие под дрехите. И съвсем не била единствената. И съвсем не бива да бъде винена. Правилата за оцеляване рязко се променят, когато бягаш от собствения си дом, а в ушите ти свистят куршуми. От тези ранни дни е останал ритуалът на излизане всеки да бъде „претърсван” – вече само на шега. 

Трето и ключово понятие – за някои хора тази класна стая няма да влезе дори под черта в определението за „училище”. Вярно, има си карта на света, букви, цифри, книжки и купища други образователни материали. Но никой никога няма да накара децата да ги използват, освен ако те самите не пожелаят. Изненада – материалите се ползват доста усилено. Наравно с лака за нокти, плейстейшъна, принцеските рокли, куклите, автомобилчетата и динозаврите.

|| Прочетете още: Какво искат родителите за децата си ||

Изиграй това

Най-важна в тази класна стая е играта. Всеки, който идва тук – в понеделник, сряда и петък – получава по един час да прави каквото си иска, стига да спазва първите две правила. „Имали сме деца, на които ужасът е просто изписан на личицата им. И шест месеца по-късно – от него няма и следа. И за мен, и за Сейди това е много по-важно от преподаването на география, химия или каквото и да е,” казва Мама Джил. „Децата имат нужда да бъдат деца. А точно това, с войната зад гърба им и несигурността за живота нататък, е последното, което дори най-добрите родители са в състояние да им дадат в момента. Те са жадни да учат – и още как! – но на първо място искахме да им създадем пространство, където да могат да се отпуснат и да се освободят от страха и напрежението в игра.”

|| Прочетете още: За яхтата на двойкаджията ||

Естествено, в дървената къщичка се разиграват и бурни семейни драми, и изискани чаени партита, сръчни домакини въртят тенджери и парцали, а Катуун не се отделя от бебето си. В ролята на бащата, иска ли питане, е Дилда – едно от най-популярните момчета в училище. Трябва да се запознаеш с него, наистина, обаче той ще влезе в последната сесия.

Последно правило – когато след свободната игра Сейди води урок по английски, всички първо разтребват стаята (за три минути, честно!), сядат в кръг с нея и за 30 минути кротуват и пазят тишина. Освен ако не изпълняват с пълен глас „Щом щастлив си и го знаеш / плесни с ръце / тропни с крака / и се завърти…”

Запознай се с Мама Джил и Сейди

Към края на 2013-а Джил Класби е току-що пенсионирала се детска учителка от Кеймбридж, строежът на къщата ѝ в съседното на Харманли село Брягово е най-сетне завършен, а животът сред природата, в мир и спокойствие, е току на върха на пръстите ѝ. В този момент в кадъра на всички световни новини и точно пред очите ѝ влиза първата бежанска вълна от Сирия. „Свих с колата и влязох в лагера. Можеш ли да обърнеш гръб в ситуация като тази? Не мисля.” 

В първите дни и месеци Джил, като брънка от цялата мрежа доброволци, се опитва да осигури просто най-належащото. Година по-късно, когато децата вече имат обувки на краката си, тя успява да издейства и класна стая в новопостроената в лагера сграда. Оттогава е Мама Джил. Тази, при която тичаш да се гушнеш и която, под секрет, позволява някои дребни провинения да ти се разминат (освен ако Сейди не я хване).

|| Прочетете още: Град, забранен за бебета ||

Сейди е наскоро дипломирана учителка в началния курс и е безкомпромисна с правилата. „Нарича се последователност, мамо!” Което не значи, че на нея също не ѝ трябва половин час, за да стигне до тоалетната в другия край на коридора – защото на всяка крачка я пресреща хлапе за гушване. 

Преди да се стигне до това положение, Сейди преподава на Острова, в училище, в което повечето деца идват от проблемни семейства – родители в затвора, домашно насилие и други екстри. „Вече си бях дала сметка, че традиционната образователна система не е моето място, защото в нея по никакъв начин не можех да отговоря на истинските нужди на децата. Много повече се вълнувах от разрешаването на емоционалните и социалните им проблеми, отколкото от учебния план. Бях решила, че трябва да опитам нещо различно. И когато видях какво прави майка ми тук – просто останах.”

Опитите за осигуряване на финансови средства за оборудване на класната стая чрез държавни институции и хуманитарни организации удрят на камък, обаче от строежа на къщата, за щастие, им е останал предостатъчно дървен материал. За нула време Сейди и баща ѝ сковават уютна къщичка с готварска печка и кухненски плот, замък с островърхи кули и сандъци за съкровищата. Джил ушива весели пердета от парчета чаршафи и юргани, подарени от бежанците за училището, и оформя мек кът за търкаляне и четене. Ръководството на лагера добавя малко столове, от УНИЦЕФ за късмет пристига пакет образователни материали, а една дама от Англия научава за Мама Джил от репортаж на BBC и изпраща голямо дарение с играчки. 

|| Прочетете още: Четири храни за гениалност на детето ви ||

Останалото купуват сами, въпреки че вече им е ясно, че с училището в живота им не им остават опции да подхванат каквото и да било бизнес начинание, от което да се издържат занапред. И на 1 декември 2014 отварят врати. Класната стая днес попълва постоянно изчерпващите се запаси от материали изцяло благодарение на познати и непознати добри сърца от Англия, Полша и България.  

Секретна мисия

Игралното училище посещават около 200 от почти 500-те деца в лагера, в момента почти изцяло кюрди от северната част на Сирия. Разпределени са в три възрастови групи (4-7, 8-11 и 12-14 години), като всеки може да прекара в класната стая час и половина на ден според окачения на вратата график – освен в края на деня, когато пускат филм и около екрана се  накачулват всички, които пожелаят. За протокола – Том и Джери и Спондж Боб са номер едно. Графикът се спазва наистина строго, въпреки че не е лесно. „Ако са изпуснали сесията за тяхната възрастова група, някои майки щипят децата си по бузите, за да се зачервят и да им излязат сълзи, така че аз да видя как детенцето плаче, защото не го пускам,” казва Сейди.

|| Прочетете още: Спукана гума - семеен празник ||

А причината за това „коравосърдечие”, продължава тя, е че в тяхната култура е прието по-големите момичета да поемат грижата за всички свои многобройни братчета и сестричета. „И те наистина имат силна връзка, която в много отношения е страхотна и безценна. Но понякога тази непрекъсната грижа идва в повече. Затова разделихме групите – за да имат тези „майки” малко свое време, в което да са просто деца. В някои случаи дори ги издърпваме и за повече – като помощник-учители.” 

Помощник-учител Дилишан е на 12. Целия си живот се е грижила неотлъчно за 13-годишния си брат, който е в количка, и за още няколко по-малки деца. От войната Дилишан има лоши изгаряния по врата и ръката, които никой в момента не лекува. Мама Джил я е водила на преглед и е намерила болница достатъчно близо до Харманли, в която могат да проведат терапия. Само че нейните родители, както повечето бежанци в този лагер, просто не искат да имат нищо общо с България.

Това е мнение, което ще чуем още няколко пъти, по различни поводи, както от Джил и Сейди, така и от Лидия – учителка доброволка като тях, която води часове по български и английски за възрастни в съседна стая. „По същата причина нито едно от децата в нашето училище не е празнувало рожден ден откакто е тук,” казва Сейди. „Всички знаят – ще празнуваме, когато стигнем в Германия.” Животът им тук е предварително зачеркната бележка под линия. Но това наистина е друга история.

|| Прочетете още: На майките им се събра прекалено много ||

Децата на войната

Ако ей така минаваш и надзърнеш през прозореца на класната стая – деца като деца. Понеже днес е денят от месеца за чиста проба забавление (т.е. гримовете са извадени на масата), дамите се гримират и разгримирват, изправят си бретоните с преса, пробват рокли на принцеси и през пет минути някой дърпа Сейди да го фотографира. Иначе масата се ползва за низане на гривни и гердани, рисуване, апликации, изработване на фигурки от домашен пластилин и, ако може, повече неща, които да отнесеш „вкъщи” за мама. 

Мама Джил и Сейди не говорят езика на своите ученици (въпреки че Сейди напоследък напредва много стабилно, заради гаджето си, който е сириец, също бежанец). „Ако знаете само колко много ми се иска да мога да си говоря свободно с децата,” казва Сейди. „Не толкова за да мога аз да им говоря или да ги разпитвам, а за да мога да ги слушам и разбирам. За мен това е същността на работата с деца – да чуваш какво ти казват и да улавяш между редовете притесненията, напрежението, страховете. За да можеш да ги преведеш през тях.”

|| Прочетете още: Три хубави занимания за деца ||

Щом щастлив си и го знаеш…

Дайре известява края на времето за свободна игра. Всички 40-ина момчета и момичета от последната за деня група сядат в кръг на земята. Сейди започва да произнася поред името на всяко дете, като на всяка сричка пляска с ръце. Всички подемат заедно с нея, в непрекъснат ритъм, ето така: Сил-ва! Мо-ха-мед! Ра-шид! Ка-туун! Ла-лиз! Иб-ра-хим! Ро-ан! Представи си милионен стадион да скандира „We will / we will / rock you!” и горе-долу ще се доближиш до заряда на кръгчето. Децата просто се поздравяват и казват добре дошли на новите.

Пет минути до края. Започва последна песен. Всички се усмихват. Едно от децата запява „Щом щастлив си и го знаеш…”, с нечленоразделни звуци, обаче с пълно гърло. И никой, ама никой, в кръгчето не вижда нищо необикновено в това.

Текст: Елена Друмева

Фотография: Илиян Ружин

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти