"Дебела си"… "А ти пък си грозен"

"Дебела си"… "А ти пък си грозен"
Снимка: Thinkstock

В училище бях от късметлийките - харесвано от момчетата момиче, отговорник на класа, винаги в центъра на вниманието, любимка на учителите, защото бях отличничка и печелих медали по олимпиади... представяте си ме, нали?

А представяте ли си и моя съученик Цецко - страхотен акъл, най-добрия по математика и физика... но и момче с вродена болест, дебеланко и аутсайдер? Момчетата в класа го биеха, за да се правят на интересни на "дамите", а те от своя страна се подиграваха на Цецко. Той, въпреки че беше по-силен и по-умен от тях - не им го връщаше, а като го обидеха, поглеждаше с онзи леко тъжен и разочарован поглед, и просто си сядаше на мястото.

Учителките също уж ни казваха да сме приятели с Цецко, но и самите те не бяха, въпреки че той им гарантираше гордостта от работата им със спечелените за училището медали. Цецко никога не съм го виждала да плаче - поне не пред нас, публично.

Аз и Цецко не бяхме приятели, но и почти по цял ден бяхме заедно на школи и училище. Никога не го подигравах, заради което Цецко ме уважаваше и не се страхуваше от мен.

Един ден, в час по физическо на двора си разменяхме картинки от някакъв албум. Аз поисках от Цецко да ми даде една негова и понеже той отказа, в момент на яд пред целия клас с т. нар ми "лидерска позиция", му казах: „Олигофрен“. Целият клас се разсмя, заставайки "гордо" на моя страна, а Цецко ме погледна с онзи тъжен, горд и разочарован поглед, който и до днес няма да забравя, и се прибра в класната стая. Още в момента, в който го казах - така ми се поиска да се извиня, но как... та аз съм "лидера", "харесваната". И не го направих...

Много ме гризеше съвестта целия ден и вечерта, когато отидохме на гости с майка ми при леля ми (медицински работник в психодиспансер с над 20 години опит) не издържах и им разказах какво се бе случило. Мама ме погледна пак с този така незабравим и до днес за мен поглед на разочарование и огорчение, и ми каза: "Но, маме - как?! Та ти си добро дете и уважаваш Цецко. И преди сме си говорили с теб, че той има проблеми, но е добро момче и има нужда от приятели... нали си бяхте приятелчета?!". Леля много по-укорително ми запита: "А ти като даваш диагнози, знаеш ли какво е олигофрен и че това си е болест? Как можеш да казваш кой от какво е болен и да използваш такива определения?". Разплаках се и то публично! Бях по-слаба от Цецко.

На другия ден се опитах да му се извиня, но той ме подмина. В часа на класа в края на седмицата станах и публично пред всички се извиних на Цецко и му подарих всичките си картинки, които той отказа...

Въпреки всичко, Цецко никога повече не ме погледна с погледа на приятелството, с този на уважението и с този на доверието. Аз бях паднала много ниско в очите му!

На кого се е отразила повече тази история не знам, но знам, че никога повече не използвах думата "олигофрен" и никога повече не се подиграх на човек. Особено на онези, които имат проблеми, с които ежедневно се будят и борят. Може би днес с Цецко щяхме да сме добри приятели... Може би!“

Авторът на този разказ пожела да бъде запазена анонимността му. 

Натъжи ли ви тази истинска история? По деликатна тема за тормоза в училище ще се замислим днес с нашите експертни приятели от Образователен сайт №1 на България – Уча.се, с които миналия месец по много приятен начин открихме важността на „несериозните“ предмети за сериозните професии.

Основателят на платформата за обучение чрез видео уроци – Дарин Маджаров, казва, че средата е тази, която определя поведението и мотивацията ни за развитие, за живота като цяло. „Ако всички около теб в клас си бъркат в носа и ти в един момент ще започнеш.“, шеговито подхвърля Дарин и е прав, защото тормозът в училище не е нищо повече от една непрестанна въртележка на размяна на обиди, а понякога и физически саморазправи.

Какви са фактите?

Измерението на тормоза

Къде на шега, къде напълно сериозно, учениците днес са свикнали с тормоза и рядко говорят за него. Защо? Защото да признаеш, че някой ти бърка психически или физически в здравето, е срам.

„Женчо“, „дебелано“, „очилатко“ са само част от широко разпространения репертоар, който децата понякога повтарят, без да се замислят какви са последствията за техните другарчета.

Порочен кръг на безразличие
Никой не си признава, че е тормозен, за да не го помислят за слаб, в същото време активно или пасивно подкрепя подобни деяния спрямо други съученици.

Историите често остават скрити за учители и родители или биват представени в светлина, която не буди безпокойство. Следните данни доказват това.

Така, на пръв поглед безобидният проблем с тормоза в училище необезпокоявано влошава условията, в които децата учат, и дори демотивира част от тях. Каква обаче е алтернативата и има ли правилен подход?

Разговори по темата
И ние като Уча.се вярваме, че най-ефективният път към децата е този с усмивка и добра дума. Опитът на „денонощния онлайн учител“ показва, че децата учат с по-голямо желание и успех, когато уроците са обяснени на разбираем и интересен език и без негативни емоции. За доказателство служат и изгледаните над 8 милиона пъти видео уроци  в сайта за 2 години и то от хиляди ученици в цяла България по тяхна лична воля, защото им е интересно.

Ето какво можете да намерите в Уча.се, когато някой се представи слабо: 

Човек показва истинската си сила, когато има слаб резултат в живота. Мотивира се и доказва, че принадлежи към най-добрите! А ти, читателю, принадлежиш там!

Същият подход на позитивизъм може да бъде приложен проактивно в случаите на тормоз. За целта самата тема не бива да бъде избягвана вкъщи и в училище. Историята на Цецко по-горе доказва това. Разговорите с тормозени/тормозещи в един позитивен, а не осъдителен тон е препоръчителна.

Децата биха възприели по-лесно, че похвалите и добрите дела към другите водят до много повече радостни моменти от агресивните постъпки. Обясненията за ефекта на техните действия чрез примери от заобикалящата ги среда биха били много по-въздействащи за бъдещото им поведения, отколкото порицанията и наказанията.

Ключовото в случая е за тормоза да се говори открито, често, честно и без излишна драма, за да е конструктивно и с резултат! Само по този начин евентуалните скрити проблеми на децата могат да бъдат откривани, засягани и разрешавани.

В крайна сметка толерантността към другите се възпитава, както се възпитава навика да поздравяваш винаги пръв по-възрастния човек. Възпитание, което тръгва от вкъщи!

Защо тогава да не вярваме, че със същия жест на уважение и позитивна нагласа може да бъде разрешен проблема с тормоза в училище? Може!

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

На коя филмова героиня се оприличавате най-много?

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент