Светлана разказва за войната през очите и спомените на оцелелите – най-вече жените и децата.

Това не е онази мъжка война, за която обикновено сме чували. Това е войната на съзнанието и емоциите! Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война, за да разкажат.

Белоруската писателка получава Нобеловата награда за литература през 2015 г. – напълно заслужена.

В книгата си тя съчетава фактите и разказите с прекрасен художествен стил. Разплаква, кара читателите да се замислят за нещата, за които човек си заслужава да живее, а не да умре.

Едва ли има книга, в която да имам толкова много подчертани и извадени цитати.

“Войната е твърде интимно преживяване. И също толкова безкрайно, колкото и човешкият живот.”

“Човекът е по-голям от войната!”

”Първите убити… видях убит кон… След това… убита жена… Това ме учуди. Аз си представях, че на война убиват само мъже.”

Неразказаното до момента лице на войната е твърде интимно, затова се преживява лично. Всяка една история от книгата е индивидуален разказ на очевидци. На жени и деца. Това прави книгата колкото реалистична, толкова и драматична. Пренася в свят, който читателят припознава като реален, но той е толкова емоционално наситен, че по-скоро изглежда привидно приказен. Но приказката не е от красивите. И едновременно с това е, защото си проличават ценностите, които носи следвоенното време.

Снимка: netinfo

Мъжкият глас тук отсъства. Отнет им е. Бремето, което поема Светлана, да разкаже неразказаното, е тежко, почти колкото самата война.

В изданието на „Парадокс“ „Войната не е с лице на жена“ е поместена заедно със следващата книга на Светлана Алексиевич – „Последните свидетели“. Там думата се дава на децата. Техните спомени са свързани с изгорените до основа села и домове, убитите пред очите им родители. Кръвта, която се лее изпод куршумите и труповете, които понякога успяват да ги спасят от ужасяваща смърт.

Добави ни в предпочитани източници в Google