На 17 септември отбелязваме Деня на град София.
По този повод днес споделяме с вас нещо много лично и любимо.
Нека заглавието не ви подвежда.
Имам предвид, че се влюбих на територията на столицата. Съвременен градски романс. Толкова посредствен и толкова специален.
А Нейно Величество София е такава палава воайорка!
Наднича през дърветата в Борисовата градина и се прави, че не гледа, когато с него се целуваме с поглед. Тържествува, когато спиртният ни смях оглася улица Шишман. И тихичко ме съди, когато сутрин отключвам входната врата с вчерашните дрехи на гърба ми.
Чудя се с колко изхвърлени букети е украсила като икебана душата си. Тя е нашата емоционална хроника. Това е нейното съкровище и проклятие.
А ние с него сме само абзац в многотомния исторически роман.
Иначе се влюбих в София и в другия смисъл. Връзката ни с нея е сложна, но май така е с всяка любов.
В началото нещата бяха много розови. После романтичният филм се превърна в тежка битова драма. С напредъка на времето видях недостатъците ѝ и почти се отрекох от нея. Имах безброй афери с Пловдив, Бургас, Банско. Беше ми хубаво, но все нещо ме влечеше обратно.
А тя ме чакаше покорно и след всяко завръщане ме посрещаше с отворени обятия. За да ми напомни, че онези, другите, са само доставчици на красиви мимолетни чувства. И отново да ме придърпа обратно към себе си.
Понякога ми се иска да захвърля всичко и да я оставя. Но истината е, че не мога без нея. Иска ми се да мисля, че тя без мен също.
