Днес театърът отново излезе на улицата, не защото страда от липса на теми, не защото няма публика, не защото е изчерпал своите артистични средства, а защото е време, в което зрее желанието за социална промяна, за нов обществен договор, за събуждане на ценностите и възпитаване на гражданското общество.

И за да не ме упрекнете в популизъм, бързам да ви обявя темата на този звучащ патетично текст,  а именно – що е то документален театър и кои го практикуват у нас.

В киното се използва един прост трик за спечелване на аудитория -  в надписите се слага едно “по действителен случай” и това веднага качва историята на друга висота. Хората се доверяват по-лесно и “влизат” в нея, съпреживяват и стигат до съответните изводи за себе си.

Документалността създава възможност за въвличане, включване, “емпатия”. Зрителят се доверява на това, което вижда, защото знае, че това не е фикция, а живият живот. За голяма част от публиката изкуството има тази функция – да ни помогне да разберем по-добре света, в който живеем. Затова колкото по-актуално и достоверно, толкова по-добре.

Термините, около които гравитира документалният театър, са “достоверност” и “автентичност”. Всичко, което осигурява постигането на истинност, е позволено – от видео и аудио записи на интервюта до реално сътворяване на автентично събитие на сцената. Но с автентичността трябва да се внимава. Често пъти тя преминава границата на търпимостта. Театралната история познава случаи, в които на сцената е имало дори убийство и самоубийство. Аз лично съм била свидетел на две такива крайно автентични прояви, които ме потресоха.

Например, в един от спектаклите си скандалният Иво Димчев изтегля кръв със спринцовка от собствените си вени и я продава на публиката.

Друг пример – испанският артист от аржентински произход Родриго Гарсия умъртвява по особено жесток начин и сготвя жив омар пред очите на публиката и после го изяжда на фона на социално ангажирани надписи, изтичащи на видео стена зад гърба му. Понякога автентичността върви по острието на бръснача и изисква стоицизъм от страна на гледащите, защото в театъра не можеш да смениш канала.

Но да се върнем на темата.

Близки като цели и въздействие са братята на документалния театър - “политически театър”, “антропологичен театър”, “форум театър” и “психодрама”. Общото между всички тях е желанието да се приближи театралното до реалността, тя да не бъде измисляна, украсявана, погледната под различен ъгъл, преувеличавана. Такъв тип театър се появява в години на социални кризи. Това обяснява и особеният интерес у нас напоследък към документалния театър.

Освен че се използват някои елементи на документалността в редица спектакли, от няколко години насам у нас се оформят и групи за чисто “документален театър” в разбирането на руската школа на teatr.doc – течение, започнало в началото на това хилядолетие.

Спектаклите на режисьора от немски произход Георг Жено – “Истина зад полярния кръг” и “Двама нещастни румънци, говорещи полски”, както и всичко на групата VOX POPULI са най-ярките примери за документален театър, правен в България напоследък. И двете групи играят в “Червената къща” и се характеризират с отказ от ползване на всякакви разкрасителни трикове и методи за създаване на илюзия. По свой начин те интерпретират манифеста на teatr.doc, който гласи следното по повод естетиката на постановките:

/...минимално използване на декорация, масивните декори за изключени, рампи, пътеки, стълби и колони са изключени; изключена е музиката като средство за режисьорско изразяване – музиката е допустима, ако нейното използване е определено от самия автор на текста, музиката е допустима, ако е на живо; танци или пластически миниатюри като средство за режисьорско изразяване са изключени, могат да се ползват, само ако са използвани от автора в текста; режисьорски “метафори” са изключени; актьорите играят само тяхната възраст, актьорите играят без грим, ползва се грим, само ако е отличителна черта на персонажа. Най-вече ги интересуват нови пиеси, произведения с активна социална позиция./ из Манифест на Театър.doc

До голяма степен нашите театрални документалисти се ръководят и от основанията и идеологията на техните по-големи братя от Русия, които пледират за отразяване конфликтите на съвременното общество, изследване на граничните зони на човешкото съществуване, търсенето на нов поглед върху познати явления и отхвърлянето на идеята “изкуството заради самото изкуство”. (по Манифест на Театър.doc).

Формацията VOX POPULI успя да направи вече няколко спектакъла, които привлякоха вниманието не само на публиката, но и на театралната гилдия, която ги номинира и награди. Техните заглавия: “Протест.mp3”, “Невидими 1”, “Майките”, “Яце Форкаш” и “Невидими 2” целят да събудят отношението ни към малко низвергнати и забравени теми от нашия живот. Там  създателите на този театър провиждат драматизъм и проблеми за разрешаване. Затова те се насочват към темите на хората с увреждания, неволите на бременните жени, “неразбраните” улични протести, животът на китайското малцинство у нас, родопчаните като почти изчезващ вид и др.

От своя страна и VOX POPULI имат своя си манифест:

VOX POPULI означава “Глас народен”. Народният глас е от хората и за хората – ясен, смислен, диалогичен. Ние провеждаме думите на онези, които трябва да кажат нещо важно, до онези, за които е важно да ги чуят. Документалният театър е мисия за споделеност, която цели да изчисти обществения диалог от партийното, интересчийското и литературното замърсяване и да участва активно в отглеждането на гражданско съзнание и гражданска отговорност.

Като театрал моите симпатии клонят повече към театъра на Георг Жено и най-вече съм впечателена от искреността и всеотдайността на неговите актьори от театър “Реплика” - този негримиран, нефалшив и абсолютно реалистичен начин на правене на театър успя да предизвика у мен така бленувания катарзис.

След техните представления не може да се ръкопляска, просто не ти идва отвътре, не си тръгваш с усмивка, а с въпроси, които пулсират в главата ти дълго след като си тръгнал оттам.

Искрено се надявам, въпреки некомерсиалността на тези представления в това материално време, те да продължат да съществуват и да се множат, защото имаме нужда от разтърсване и събуждане.

Те го правят!

Добави ни в предпочитани източници в Google