Тези дни медиите гръмнаха по повод новото издание на „Под игото“ от ИК Жанет 45.
Ще попитате – какво толкова, това е жедьовър в българската литература, нормално е да го издават. Прави сте. Има обаче една особеност. Романът е отпечатан на тъй наречената „шльокавица“, тоест на български, но с латински букви.
Мнозина, разбира се, не разбраха какъв е замисълът на този проект и започнаха да негодуват.
„Как не ви е срам да посягате на творчеството на Вазов?“
„Това е гавра.“
„Защо си правите пиар на гърба на великите?“
Изброих само три от хорските мнения. В България практиката е следната – не разбираш нещо – осъждаш го. Точка.
Никой всъщност не се замисли защо е направено това издание. Повярвайте ми – това е една чудесна идея.
Ще се опитам да обясня защо.
Ние имаме нужда от отрезвяване.
Имаме нужда някой да ни изкрещи в лицето, че е време за промяна.
Българинът не разбира от дума. Ако това бе сторено с която и да е друга книга, нямаше да има такъв отзвук. Но именно защото става дума за Иван Вазов всички скочиха и започнаха да нападат. Следователно работата е свършена. Ударът е нанесен. И боли. Знам, че боли, но това е целта. Целта е да прогледнем. Целта е да си спомним, че ако не зачитаме азбуката си сме изгубени.
Имате ли представа колко хора пишат на „шльокавица“. Тя е новият вирус на интернет пространството. И вероятно – един от най-опасните. Особено сред младите. Вече е модерно да се пише с четворки и шестици, вместо да се използват букви като „ч“ и „ш“. Модерно е да се правим на интересни, незачитайки собствената си писменост.
Бих запитал – каква нация сме ние тогава? Какъв народ сме? Накъде отива културата ни? Има ли я изобщо? Изчезва ли? Калво може да се промени? Късно ли е?
Малцина са тези, които търсят отговори на тези въпроси. Още по-малко са тези, които се вълнуват от отговорите им.
Един от тях е Божана Апостолова – моят издател и управител на ИК Жанет 45. От позицията на човек, който я познава добре, искам да кажа следното: Без нея българската литература щеше да потъне. Безвъзвратно и необратимо. Тя спасява книжовността ни в продължение на повече от 25 години. Наясно съм какъв е бил пътят ѝ. Наясно съм колко труден е бил той.
Наясно съм, че издаването на българска литература и най-вече на поезия, често пъти ощетява издателя от чисто финансова гледна точка. Божана Апостолова продължава със своята мисия въпреки това. Запомнете нейното име и се радвайте, че я има. Радвайте се, че е сред нас. Тя е един от последните пазители на нашата загиваща духовност. Духовността, която бавно си отива. Духовността, която изтлява като свещ в ръцете ни. Културата...
Култура ли казах? В наши дни тая дума ми звучи като лапсус. Ние сами стигнахме дотук.
Ние сами позволихме да се ударим в дъното, понеже сме много в крак с времето. Понеже Чудомир вече се изписва с четворка. Понеже предпочитаме все да бързаме за някъде и не ни пука как пишем, как се изразяваме, изобщо – какво излиза от нас. Георги Господинов го бе казал навремето. Езикът е нашият дом. Домът, в който би следвало да се прибираме в студените зимни вечери. Но – кажете ми – какво остана от тоя дом. Руини? Отломки? Нищо... Погрижихме ли се за тоя дом, както подобава? Не би ли следвало поне малко да се срамуваме?
Новото издание на „Под игото“ е шамар. Шамар, който всички ние, искаме или не, заслужихме. Шамар, който отекна в тишината. Ясно е какво ще стане сега – едни ще одобряват, други ще се възмущават, трети – изобщо няма да обърнат внимание. Така е с всичко по нашите земи. Всяко чудо за три дни. Всичко отшумява. Всичко се забравя, независимо от стойността му. Това е тъжната истина.
Честит празник на словото, българи! Спрете да пишете на „маймуница“. Спрете веднъж завинаги. Моля ви, уважавайте родния ни език. Той е нашата памет. Той ще остане и след нас. Него ще говорят бъдещите поколения. И тези след тях.
Моля ви – пазете го.
Автор: Росен Карамфилов
За още полезни и практични статии харесайте страницата ни във Facebook ТУК.
