За изкуството съдник е историята, а за нашите дела – времето. Животът е твърде кратък и ние непременно трябва да се учим да бъдем добри.

Хората ни помнят такива, каквито сме. В съзнанието им остават думите, които изричаме и жестовете, които правим. Разбира се, помнят ни и с бездействието, ако са имали основателни очаквания от нас.

На литературно четене в провинциално градче млада интелигентна жена дойде при мен с огромен букет орхидеи. Каза ми, че просто иска да ме прегърне и да помълчи заедно с мен. В първия момент се почувствах неловко. После някак очаквано станах спокоен и благ в нейната прегръдка.

В подобни моменти в съзнанието ти изплуват обстоятелства, с които не се гордееш. Казваш си, че е редно да бъдеш благосклонен и да прощаващ, защото това ни прави повече хора.

Понякога непознатите ни харесват и обичат повече. Нашата тъмна страна излиза на показ с опознаването. Колкото по-близки ставаме с някого, толкова вероятността да го засегнем става по-осезателна. Така и в любовта – тя е най-красивото нещо до мига, в който ни се случи.

После диша като току що отворена бутилка червено вино, докато накрая не изветрее и не придобие кисел вкус. Има изключения, разбира се. Тъкмо за тях ми е мисълта. Ние трябва да обгрижваме изключенията, за да стане животът ни по-красив.

Ще ми се по-дълго да можех да бъда в прегръдката на онази непозната жена.

Тя заговори тихо, някак деликатно, задаваше въпросите си с такава естествена лекота, че бях готов да разговаряме до сутринта. Знаеше всичко за мен, беше прочела книгите ми и изведнъж си дадох сметка, че ме познава повече от собствената ми майка.

Много често сами се лишаваме от удоволствието да познаваме някого, защото сме твърде нетърпеливи. А опознаването и търпението вървят ръка за ръка. Не компромисът на всяка цена. Достатъчно е да се научим да слушаме другия.

Всеки ден си повтарям, че толерантността е нужна. Дори измамната свобода, в която живеем, не би могла да съществува без толерантност.

Разминаваме се с непознати по улицата, блъскаме се един в друг в обществения транспорт, раздаваме си неприлични жестове, яхнали автомобили в час пик, убедени че сме центърът на всичко. Но не сме.

Ние се въртим заедно със земята и сме еднакво подчинени на нейната гравитация. А това ни прави равни по презумпция, независимо от социалния статус, независимо дали сме облечени или сме голи.

Прегръдката на Edna непозната жена е любов. Няма как след това да остана същия. Няма как да не стана малко по-добронамерен в очакванията си към всички хора, които се страхуват душите им да бъдат обичани.

Времето нито ранява, нито лекува. Това са само думи, с които обозначаваме и оправдаваме собствените си постъпки спрямо другите.

Добротата не се нуждае от ръчни часовници. Съвестта не се нуждае от будилници, които звънят точно в осем сутринта. Нещата, които са вътре в нас, нямат форма, цвят и мирис.

Те могат да бъдат само лоши и добри. Могат да бъдат вдъхновение за изкуство, но не винаги могат да печелят доверие и приятелство.

А на добротата ѝ трябва просто една прегръдка, в която да помълчим заедно. 

Добави ни в предпочитани източници в Google