Повече за книгата прочетете тук ► „Книгата на изгубените имена“: за риска да загубиш живота си, спасявайки хиляди деца от Холокоста

– Добре дошла в библиотеката ни – изрече отец Клеман и затвори вратата.

Оглеждайки помещението, Ева зяпна от изненада. Имаше чувството, че сънува. Върху цялата отсрещна стена на библиотеката имаше еднометрови витражи. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през тях, обагряха в пъстри цветове книгите с кожени подвързии върху рафтовете. В средата на помещението имаше дървена маса и два дървени стола.

Очарована, Ева протегна ръка към рафта, който се намираше вдясно от нея, и извади една книга. Беше с оръфана по ръбовете кафява кожена подвързия, а на гръбчето ѝ сред избелели златисти цветя беше изписано заглавието: „Послания и евангелия“. Изпълнена с благоговение, Ева прокара пръсти по корицата. Книгата вероятно беше на двеста години.

– Книгата е издадена през 1732 година – изрече отец Клеман, сякаш бе прочел мислите ѝ. Ева вдигна очи. Свещеникът ѝ се усмихна и посочи към рафтовете. – Повечето книги са отпреди Френската революция. Църквата е много стара и библиотеката е едно от най-ценните ни богатства. Тя е любимото ми място. Идвам тук винаги когато се нуждая от утеха. Мислех си, че може би ще ви хареса.

– Прекрасна е – прошепна Ева, забравяйки за миг, че трябва да е предпазлива. Където и да се намираха книгите, тя винаги се чувстваше добре сред тях. – И вие може да идвате тук по всяко време? – попита и неохотно сложи книгата на масата. Нямаше търпение да разгледа останалите по рафтовете.

Отец Клеман се засмя.

– Да.

Ева погледна към него и се усмихна. Лицето на свещеника беше открито и ведро и тя се чудеше дали и той като нея е омагьосан от библиотеката.

– Защо ме доведохте тук?

– Мислех си, че можем да си помогнем един на друг.

Ева отново стана предпазлива.

– Един на друг? Усмивката на отец Клеман беше изчезнала и макар че погледът му бе благ, в него се четеше несигурност. Той сякаш подбираше внимателно думите си.

 – Носите ли документите си? Бих искал да ги видя.

– Защо? – Ева отстъпи назад към затворената врата. Възможно ли беше тази великолепна библиотека да се окаже капан? Кратък проблясък на съвършенство, преди капанът да щракне?

– Както вече ви казах, госпожице, няма да ви сторя нищо лошо. – Отец Клеман се поколеба, преди да продължи: – Добре, ще бъда директен. Нуждаем се от някой, който притежава рисувателни умения.

– Рисувателни умения?

– Рисувателни умения, с които може да бъде заблуден дори и най-бдителният полицай и които ще помогнат на невинни хора да продължат да живеят свободно.

– Не разбирам за какво говорите.

Отец Клеман се почувства неловко.

– Все повече хора се нуждаят от услугите ни и вече не сме в състояние да помогнем на всеки, който се обръща към нас. Госпожа Барбие е мой сътрудник. Според нея талантът ви може да ни бъде полезен.

Ева си пое дълбоко въздух. Чувстваше се така, сякаш ѝ предстои да скочи от висока скала и няма връщане назад.

– Фалшифициране на документи ли имате предвид? Отец Клеман се взря в Ева.

– Да, госпожице. Питам ви отново: може ли да видя документите ви?

Ева извади безмълвно документите от джоба си и му ги подаде. Докато свещеникът ги разглеждаше, челото му се набръчка и тя отново се чудеше дали не допусна грешка, като му се довери. Най-накрая той вдигна очи.

– Документите ви са фалшифицирани много добре. Госпожица Фонтен, нали?

– Да. Така пише в личната ми карта.

Отец Клеман се усмихна.

– Силно съм впечатлен, госпожице Фонтен. Признавам, че след като видях документите ви, осъзнах, че още по-отчаяно се нуждая от помощта ви.

Ева се чудеше дали не би могла да помогне и на други хора да избягат, както бяха избягали двете с майка ѝ, но не беше в състояние да мисли за това, докато животът на баща ѝ беше в опасност.

Добави ни в предпочитани източници в Google