Обичам те. И те пускам да си тръгнеш.

Обичам те. И те пускам да си тръгнеш.
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Две противовесни сили съществуват в нас постоянно – желанието да се обвържем с хората и нещата, към които чувстваме привличане, прилив на любов и симпатия.

Да сме заедно и да служим един на друг – от една страна.

От друга е вътрешното посвещение на нещо друго – може да бъде призвание, изкуство или просто стремежът на собствената ни душа към еволюция.

Това означава свобода, означава „да не се привързваш“, да избираш във всеки един момент най-висшето добро за себе си.

Да си готов да се откажеш от избора си, в мига, в който не усещаш у себе си трептенето на радостта, играта, вдъхновението да живееш, заради чудото на живота, а не заради това дали нещата, които правиш, имат или нямат смисъл от ограничената ни човешка перспектива.

Наричаме и двете неща „любов“, независимо, че тя е с различна честота на вибрация. Независимо, че на втория вид „любов“ повече отива определението „страст“. Парадоксът, който постоянно има нужда от балансиране е, че първия вид, макар да е вдъхновяващ в самото начало, бързо вади огледалото на егото, в което започваме да виждаме разнообразни аспекти на по-низшите ни страсти и човешката си ранимост. И драмата е налице.

Служенето един на друг, което е много красиво изживяване, автоматично се превръща в „жертва“- „правя за теб еди какво си, пък ти не правиш нищо за мен или се държиш еди как си, което ме обижда, чувствам се зле, ядосвам се, изважда от мен гняв, страдание, ревност, чувствам се неоценен“... его, его, его. Започва и „мереното“ кой какво е направил и не е направил за другия – водовъртеж, от който няма измъкване, докато и двамата не си разбият главата в камънака на дъното на подсъзнателните си травми.

И да се разделят, за да си ги лекуват поотделно. Или да се заричат: „повече няма да правя така, няма да раздавам всичко от себе си за някой друг, няма да позволявам да ме обиждат, да не ме оценяват, да не ме разбират“.

В цивилизования свят, тук се намесват адвокатите, защото някогашните влюбени вече имат само неща за делене, но не и остатъци за събиране. Слава Богу, вече съществува и медиацията. Това са едни хора, с юридическо образование и ново мислене, които са избрали за своя мисия да поемат в свои ръце остатъците за събиране и да подскажат обратния път за връщане към радостта от съвместното сътворчество на тези двамата.

Може и да не успеят да ги съберат отново, но поне успяват да им покажат решение, в което има повече светлина от онази „любов“, която освобождава от привързаност без да оставя дълбоки рани.

По време на фестивала на документалното кино за изкуство Master of art, гледах един много любопитен филм за пет жени, които промениха лицето на архитектурата в края на ХХ и началото на ХХI век. Архитектурата е една от сферите, която е традиционно мъжка, включително заради всички предприемачи и строители, с които специалистите от тази сфера реализират проектите си. Филмът разказва как те са отвоювали пространство в този запазен мъжки свят що се касае до големи сгради, музеи, включително индустриални обекти. И с категоричност са променили градския облик по начин, който много се харесва на хората. Разбира се, имаше въпроси и за семействата им. Едната от тях, Мариан Маккена, сподели „родих сина си във вторник и сряда, в четвъртък не знаех какво да правя у дома с детето и отидох с него в офиса“. Тихото и топло място, което намерили за него било в стаята, където е ксерокса. Онзи характерен шум, който издават копирните машини чудесно го приспивал.

Спомни си как съпругът ѝ я попитал: „Сигурна ли си, че няма да съжаляваш, че не си била до децата си, докато растат“. Явно вече са големи, защото тя съвсем спокойно и уверено каза пред камерата: „Не, не съжалявам“.  Останалите четири дори май не са се омъжвали. Но най-добре го формулира жената-явление в модерната архитектура с ирански произход – Фаршид Мусави: „В един момент човек определя приоритетите си и е наясно, че не може да има всичко“.

Когато една жена е убедена в призванието си, няма вътрешен конфликт от факта, че не е създала и семейство. Крайно време е да го запомните. Може да ти стане мъчно, когато дойде моментът на неизбежната раздяла, но това е много далеч от усещането за драма. Правиш следващата крачка по пътя и моментното тягостно чувство, че си се разминал с красивите моменти от ежедневието в класическата връзка е изчезнала. Страстта, свързана с призванието, е по-силна от най-упоритите инстинкти: да обичаш друг човек, да създаваш семейство, да имаш деца.

Няма никакво значение дали това, което задвижва вътрешния ти мотор ще стане световно признато или само ти ще си го знаеш. Може дори да няма видимо изражение – наскоро с един приятел си мрънкахме кога най-сетне ще спрем с този наш лудешки бяг. Казах му: „Не можеш. Ти си медиатор, онзи, който свързва прогресивните идеи, които витаят в пространството с хората. Няма да спреш. Това е „космическата ти професия“. „Колко е ужасно, но и хубаво, че си права“ – отговори ми, докато и на двамата ни се затваряха очите от умора и се разделихме по живо по здраво, всеки по леглата.

Призванието може да бъде да създаваш мостове между минало и бъдеще, да помиряваш различия и изкореняваш закостенели убеждения, защото носиш у себе си таланта да си добър слушател и да умееш да общуваш по начин, който кара хората да се чувстват добре и да прекрачат една стъпка напред от мястото, на което са застинали.

Ако си такава жена, едното семейство и децата въобще няма да ти стигат, за да практикуваш страстта, която те задвижва отвътре. Честно казано дори ще те дразнят и натоварват супер много, ако няма къде да се прибереш на тишина. А да гледаш филмче на дивана до съпруга, понякога може да бъде по-голямо наказание от инквизицията. Напразно е някой да ти казва: „ти не искаш да си почиваш“. Когато искаш да си почиваш, спиш. Буден ли си, правиш онова, на което си се посветил. Това е динамичният ритъм на този тип хора. Да, не са подходящи за семейство. Но те не страдат от липса на партньор. Което въобще не означава, че не могат да се насладят на интимността, в моментите, когато я желаят.

И не на последно място е стремежът на собствената ни душа към еволюция. Вярно е, че в някои моменти от пътя е направо задължително да се намеси партньор, както и Мария-Магдалена се е намесила колкото трябва. Но въобще не важно да се развивате с еднакво темпо. Когато става дума за духовна еволюция, всеки от нас има различно предназначение в този пренареждащ се свят. Ако човек вече се е хванал на това хоро, трябва да е напълно готов след всяко „Обичам те“, да каже: „И те пускам да си тръгнеш“. Не само да го каже, а истински да го почувства. Без капка драма, с признателност и благодарност към разгръщането, което тази сакрална среща му е донесла в дар. На този етап от еволюцията ни, това е напълно достатъчна стъпка към личното ни възнесение.

Да излезеш от драмата и сърцето ти да остане напълно отворено – това е номерът. И е напълно възможно всеки да го постигне. Стига да поиска.

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Любов моя, моля те, не прави всичко за мен

Да се сгуша в него, в мига преди да заспим

Мартенски мъже

Млъкни и ме гледай в очите

Кога ще дойдат добри времена и за нас

Дарът на вътрешното дете

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Кое е вашето сутрешно "гориво"?

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент