Първа част четете тук.

Въпреки знанието за ДРУГАТА, обичащата жена (без значение дали е съпругата или любовницата) остава известно време.

С надежда. После напуска триъгълника. Защото няма как да се обича до безкрай на пресекулки, като спънат кон.

Когато обичаш, искаш да даваш, да даваш, получаването остава в периферията на съзнанието. И ако няма кой да приюти цялата ти любов, а се очакват само определени елементи...

Е, да. Минаваш задължително през гнева, през депресията, през агонията и... изстиваш.

От един момент насетне осъзнаваш, че вече не боли. Прости ти е тъжно и тъпо. И вече не присъстваш духом. Въпрос на настроение е кога ще тръгнеш и тялом.

Освен, ако водещ във връзката не е интересът. Тогава наличието на друга жена (любовница или съпруга) просто накърнява собственото ти его, застрашава влиянието ти, поради което се ожесточаваш и започваш да твърдиш, че другият ти "принадлежал тялом и духом".

Че имаш права върху живота му... Тоест, ти е нещо като роб... Не съм чувала за хуманно робовладелство. Знаем обаче за много случаи, в които господари дават свобода на роби – водени от уважение, признателност и... любов.

А началото на кошмара за всички в любовния триъгълник няма нищо общо с пъклени кроежи на "пропаднали" жени и "зомбирани" мъже. В началото стоят мъж и жена, които носят в себе си, осъзната или не, екзистенциална (да не се чете като сексуална!) неудовлетвореност. Може партньорът в живота да има, а може и да няма вина за това, но тъй или иначе, екзистенциална неудовлетвореност не се лекува с текстове от Светото писание, нито със заковано на вратата брачно свидетелство.

Още по-малко със сцени от "Отело". Да запазиш интереса към себе си и да браниш интереса си са много различни неща.

Привличането все повече фиксира вниманието и мислите ти върху другия. Още няма значение какъв е семейният статус на всеки от вас, защото просто ти е интересно да разговаряте; приятно ти, ако се срещнете случайно. Започваш да предпочиташ местата, на които може да се видите, следите се с очи; нещо те бодва, ако обръща внимание на други, разцъфваш, когато обръща внимание на теб.

После, през нощта – полека се прокрадва мисълта за устните, за ръцете... И бавно и мъчително изтрещяваш. Докато един ден то просто се случва, а ти се успокояваш с: "Нищо лично...".

Но се оказва лично. Ама много лично и специално. Осъзнаваш, че си влюбен до уши и си в капан – искаш да бягаш, дори правиш опити да бягаш, но той/тя се случва точно на пътя ти и... И един ден се предаваш, че това е просто съдба! Твоята съдба! Твоята любов! И усещаш живота си до сега като затвор.

Така се чувстват всички влюбени в един, живеещи с друг, защото все по-често им се иска да са някъде другаде. Тук започва изневярата, ако питате мен. Започват лъжите, униженията, предателствата. Грозно, гадно, грешно...

И тогава човек трябва да направи избор. Как продължавам? Избирам дълга и оставам нещастен герой, с нощните си бягства и самота на кръвта. Или скачам в дълбокото. В чувствата, желанията, мечтите!

И приемам да бъда виновния. Да бъда позорът, но да изживея себе си! Аз не знам кое е правилното, слава Богу не се пека на този огън, но съм го преживявава от всичките му аспекти и знам, че категорично не е в черно-бяло. Затова и не виня никой, който е взел решение. Но достойното е да усетиш мига, който изисква избор. И да го направиш.

Защото липсата на характер води до презрение и самопрезрение. Поне при нормалните хора е така, а другите са герои от телевизия с нощна програма.

Не е задължително да е еротична.